Никки Френч: Призори в неделя

На стената до входа се беше облегнал един мъж. Носеше бял гащеризон, но беше дръпнал качулката си назад, а медицинската му маска висеше на врата. Мъжът пушеше, като всмукваше силно от цигарата, изпускаше дима, а после пак всмукваше жадно.

— Тук ли са оперативните работници? — попита Бърдж.

— Аз съм един от тях — каза мъжът.

— Защо сте отвън?

— Имах нужда от глътка въздух.

— Мястото ви е вътре.

Човекът погледна към Бърдж, а после към двамата й придружители. Дори на светлината на фаровете от колите и от уличните лампи се виждаше, че лицето му е посивяло и мокро от пот. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да повърне.

— Аз се занимавам главно с обири — каза той тихо. — А също и с катастрофи. — Никога не съм виждал подобно нещо.

Бърдж хвърли поглед към Карлсън и Ивет и направи гримаса.

— По-добре да влезем — каза Ивет с рязък тон.

Полицаят ги заведе до отворената врата на един полицейски бус. Карлсън вече се побъркваше от нетърпение и страх. С помощта на Ивет и един от криминалистите той навлече гащеризон върху костюма си, нахлузи калцуни, сложи си маска и латексови ръкавици. Ивет се опита да го придържа, докато отиваха към входната врата, но Карлсън я отблъсна. Той натисна звънеца, както беше правил безброй пъти досега, и вратата се отвори.

К арлсън си пое дълбоко дъх и пристъпи вътре. Свет лината на волфрамовите лампи, поставени наоколо, го заслепи, а в лицето го удари непоносима смрад.

Внезапно в паметта му изплува спомен. Горещ летен ден, той повдига капака на пластмасова кофа за боклук, където в продължение на дни са стояли остатъци от риба и месо; отвратителна сладникава миризма, която те кара да отскочиш встрани и да си запушиш носа и устата.

Наоколо се движеха човешки фигури в бели екипи. Бърдж се приближи до едната от тях и започна да разговаря с нея, но Карлсън не можеше да чуе нито една дума. Другата фигура държеше огромен фотоапарат. Той непрекъснато присветваше с ярка светлина и пред очите на Карлсън започнаха да плават синкави кръгове. Много пъти беше седял в тази стая, но сега, на това непривично лабораторно осветление, стените и таванът му изглеждаха чужди и непознати, а всяка неравност, черта или пукнатина му се виждаше неестествено голяма.

Човешките фигури не гледаха към стените. Те гледаха надолу и Карлсън проследи втренчените им погледи. Гледката беше странна: защо дъските на пода бяха махнати? Откъде идваше тази убийствена смрад? От страх го побиха тръпки, но после, когато видя онова, което лежеше в дупката на пода, невероятно облекчение преми на през тялото му, подобно на електрически ток. Карлсън се подпря на патериците си безкрайно объркан.

Бърдж вече му беше казала, че не е Фрида, че Фрида Клайн не беше мъртва. Но беше различно да се увери с очите си. Чуваше как Ивет, застанала до него, говори нещо, викаше го по име, но той не разбираше мито една дума. Не беше в състояние нито да мисли, нито да чувства. Просто стоеше и чакаше да си възвърне сетивата. След това се насили да огледа местопрестъплението.

Навсякъде цареше бъркотия. Пода го нямаше. Дъските в средата на стаята бяха извадени и струпани отстрани съвсем безразборно. Карлсън се наведе и погледна надолу. Това дъски ли бяха, или сглобки? Очевидно мисълта му работеше много бавно. Успокой се, каза си той. Дишай. Мисли. Сега е моментът обучението и опитът да ти помогнат. Отдолу се показваше пръстта на Лондон. Къщите са нещо толкова крехко, но те помагат на човека да се скрие от външния свят.

То лежеше там, сбутано в правоъгълната дупка. Беше мъртвото тяло на мъж и всичко в него изглеждаше неестествено. Очите, вперени нагоре, бяха жълти и мътни. Кожата на лицето беше восъчно бледа, със сив оттенък, осеяна със синкави петна. Торсът беше подпухнал и се издуваше под синята риза, по която имаше тъмни влажни петна. Виждаха се следи от влачене, едри мухи, а в пръстта около тялото имаше купчина бели червеи, някои от които се свиваха на кълбо, а други бяха неподвижни. Най-вероятно мъртви. Макар и неохотно, Карлсън се вгледа по-отблизо. В едната ръка имаше нещо. Беше изсъхнало, смачкано и вече изгубило цвета си. Но беше цвете. Нарцис, забеляза той. Типично за сезона. Беше март. Той се взря в ужасяващото лице: ушите липсваха. Някой ги беше отрязал.

Една човешка фигура в костюм беше коленичила до правоъгълния отвор и ровеше в средна по големина бяла кутия. Карл сън знаеше за какво служи тя. В нея държаха пликове за веществени доказателства и контейнерчета за влажни и сухи улики. Карлсън понечи да каже нещо, но веднага осъзна, че вместо думи ще се чуят само неясни звуци. Дръпна маската от устата си и веднага усети наситените миризми: още по-отблъскващи, още по-сладникави. Помисли си, че ще повърне. „Ти си главен криминален инспектор, каза си той. — Точно ги ли ще повърнеш на местопрестъпление!“ Пое си дъх, но съжали.