Никки Френч - Призори в неделя

Фрида въздъхна дълбоко.

— Някои хора си мислят, че съм изпаднала в посттравматичен стрес и искат да ме прегръщат и да ме утешават, но аз намирам това за потискащо. А иначе все още не съм започнала да се чувствам реабилитирана.

— Разбира се — Левин кимна един-два пъти. — Разбира се.

— Предполагам, че това убийство ви е разстроило. Все пак, вие го познавахте.

— Всъщност не го познавах. Той беше бивш колега на Кийгън.

— Но все пак…

Левин се усмихна леко.

— Вероятно не умея да изразявам чувствата си. Ние и двамата сме потресени, разбира се. — Той потърка челото си. — Мисля си, че случилото се ще бъде особено разстройващо за комисар Крофорд.

— Какво искате да кажете?

— Той ще трябва да признае публично, че вие сте били права, а той е грешал.

— Един човек беше убит — изрече бавно Фрида.

— Именно. Това няма да се отрази добре на репутацията му.

Фрида се изправи.

— Отвън ме чака една полицайка, охраната ми. Предполагам, че ще прояви любопитство. Ще ми бъде трудно да й обясня с какво точно се занимавате.

Левин също се изправи.

— Не е необходимо да обяснявате каквото и да било.

— Имам предвид, че не сте полицай?

— Да — отвърна той. — Искам да кажа, че да, аз не съм полицай. Ето това е един от проблемите в английския език. Не можеш да отговаряш на отрицателни въпроси с „да“.

— Очевидно вие по принцип имате проблем да отговаряте на въпроси. Преди си мислех, че работите в Министерството на вътрешните работи.

— Нима? Трябвало е да ме попитате.

— Мисля, че вече ви питах.

— В днешно време границите между отделните институции все повече се размиват.

— Продължавате да не ми давате отговор.

Той я погледна приветливо. Очите му бяха студени.

— Мислете за мен като за човек, който помага нещата да се случат.

— „Човек, който помага нещата да се случат“ — повтори Фрида. — Това някакъв вид консултант ли е?

— Старая се повече да помагам, отколкото просто да консултирам.

— Помагате нещата да се случат…

— Когато мога.

— Отговорът ви не ме отвежда доникъде. Надявам се да помогнете при разследването.

— Ще направя всичко, което мога. Като добър гражданин.

— Аз ще я изпратя. — Кийгън отвори вратата пред Фрида. Във входното антре той понечи да каже нещо, после млъкна и двамата излязоха вън на тротоара, където чакаше Фран Болтън. Фрида ги представи един на друг.

— Аз съм ваш колега — каза Кийгън.

— Бивш колега — поясни Фрида.

Той извади портфейла си и измъкна отвътре една визитка. Обърна я обратно и написа някакъв номер на гърба й.

— Сигурно не ви се ще да гледате физиономията ми. Сигурен съм, че полицията скоро ще разкрие това престъпление. Но ако нещата се усложнят… — Кийгън й подаде визитката.

— Благодаря! — пое я Фрида.

— Ще има погребение.

— Обадете ми се.

Кийгън погледна към Болтън.

— Пазете я.

Фрида се спря пред един магазин за вестници и списания.

— Вече! — каза тя.

— Какво?

— Ето това — Фрида посочи към стелажа с вестници.

Доколкото можеше да види, тя беше на първа страница на всеки един от тях. Къщата й, лицето й, името й, сензационни заглавия. Лондонската къща на ужасите. Тя извърна глава.

Когато наближиха къщата на Рубен, видяха група хора, които се блъскаха отпред, и бусове, паркирани на улицата. За един кратък миг Фрида си помисли, че се е случил някакъв инцидент, а после осъзна, че инцидентът беше тя — спектакълът, който бяха дошли да видят.

— Как са научили, че съм отседнала тук?

— Те винаги научават — отбеляза Фран Болтън, — понякога дори преди нас. Има ли заден вход?

— Не.

— Не казвайте нищо.

— Нямам такова намерение.

— Поне докато не решим каква ще бъде линията ни на поведение.

— Линията ни на поведение?

Един от малката група хора, който досега беше обърнат към къщата на Рубен, ги забеляза. Всички се обърнаха подобно на житни класове, подхванати от силен вятър. Лица, камери и фотоапарати бяха насочени към тях. Изведнъж множеството се раздвижи и хората тръгнаха в тяхна посока. Фран Болтън я хвана за ръка и започна да говори нещо с нисък глас, което Фрида така и не разбра. Тя си спомни какво беше казала на Петра Бърдж предишния ден: че се чувства така, сякаш наблюдава себе си отстрани. Сега се наблюдаваше как си проправя път през блъсканицата. Журналистите я викаха по име. Видя една жена, чието лице веднага разпозна: красивата и усмихната Лиз Барън, която от години проявяваше нездрав интерес към нея; един мъж с гърбав нос и пламтящи кафяви очи, който се изпречи пред нея и настоятелно я питаше нещо; друг мъж, на средна възраст и доста пълен, с къдрава брада, която обграждаше долната част на лицето му.