Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

– Точно така, сега в нея се е настанила частна охранителна фирма на име "Вектор" – каза Джеймисън.

– Нямах представа.

– С какво се занимаваше Бен там? – попита Декър.

– С някакви технически неща… компютри и такива работи. – Пърси щракна с пръсти. – А, да! С радари. Мисля, че точно така каза. Но вече не.

– Защо смятате така? – учуди се Джеймисън.

– Нали ви казах, че преместиха и Бен, и всички останали. Предполагам, че сега никой не обслужва радарите. Той беше обучен специално за тази работа. А Бен разбира от тези неща. Винаги е бил много умен.

– Той притесни ли се при новината за прехвърлянето? – продължи с въпросите Декър.

– Да.

– Сигурно и преди е сменял военните бази. Войниците и офицерите отиват там, където ги изпрати командването.

Думите му като че ли объркаха Пърси.

– Беше в Небраска известно време, после в Колорадо… Накрая го прехвърлиха в Северна Дакота. Предполагам, че сте прави.

– И тези прехвърляния не го тревожеха?

– Не…

– За разлика от този път?

– Той… той ми се обади преди година. И каза: "Мамо, ще ни местят. Пращат ни някъде на Източното крайбрежие". Забравих къде точно… А после се озоваха в Колорадо… Така мисля… Поне бяха там известно време.

– Но Бен не замина с тях, така ли? – предположи Декър.

Бевърли Пърси го изгледа притеснено.

– Сигурен ли сте, че не сте дошли тук, за да създавате проблеми на Бен?

– Имате думата ми. Бен спомена ли нещо, което да ви подскаже, че е разтревожен?

– Не беше особено словоохотлив, но усетих, че е притеснен. Всъщност имах чувството, че просто не е на себе си.

– Бен знаеше ли за промените, които предстоят в станцията?

– Никога не е говорил за това.

– А споменавал ли е полковник Марк Съмтър?

– Не.

– Бен идвал ли си е оттогава? – попита Джеймисън.

– Веднъж – отговори Бевърли Пърси и впери поглед в дългите си напукани пръсти. – Преди десетина месеца. Беше отслабнал, избягваше да ме гледа в очите. Попитах го какво не е наред. А той отвърна, че ако ми каже, аз също ще загазя.

– В униформа ли беше?

– Не, Бен не винаги си идваше в униформа. Този път дойде с раница, а тя не беше достатъчно голяма, за да побере униформата му. Попитах го къде е разположена частта му. В Колорадо ли? Но той смени темата. Помоли ме, ако някой пита за него, да кажа, че нито съм го чувала, нито съм го виждала.

– А някой търсил ли го е? – попита Декър.

Тя кимна.

– Три пъти. От военновъздушните сили. Казаха, че бил дезертирал. Загазил здравата. Когато Бен си дойде, беше късно вечерта и не остана дълго. Замина на сутринта още по тъмно. Съобщих му, че са го търсили, а той каза да не се притеснявам. Оттогава не съм го виждала повече – завърши Бевърли Пърси с треперещ глас.

– А идвал ли е някой друг освен военните? – попита Джеймисън.

Пърси отпи от кафето си.

– Не, само те. Никой друг.

– Бен имаше ли близки приятели в Северна Дакота? – продължи Джеймисън. – Говорил ли ви е за някого, с когото са служили заедно?

– Не, за никого.

– А споменавал ли е нещо за Айрин Креймър? – попита Декър.

Пърси се замисли, след което поклати глава.

– Не, не си спомням. Коя е тя?

– Една от жертвите, чието убийство разследваме.

– Притеснявам се, че и Бен може да е мъртъв. Никога не е отсъствал толкова дълго, без да ми се обади. Какво мислите, че става там?

– Това се опитваме да разберем – отвърна Декър. – Бен има ли стая тук?

– Отзад е.

– Там ли спа последния път, когато се прибра?

– Да.

– Имате ли нещо против да надзърнем?

Пърси се надигна от мястото си и ги поведе по коридора.

Декър и Джеймисън се озоваха в стая на тийнейджър, в която отдавна не бе живял никой. Стари плакати на филми и певци. Снимки на спортисти отпреди петнайсет години. Малко сиво бюро с прашасала конзола за видеоигри и слушалки за глава. Етажерка с оръфани романи на Стивън Кинг и Дийн Кунц и техническа литература. Леглото беше широко и прилежно застлано. Килимът беше стар, целият на петна.

Декър и Джеймисън стояха в малката стая и се оглеждаха, а Пърси остана в коридора и примигваше в опит да сдържи сълзите си.

– Идвам тук понякога и сядам на леглото му – каза тя. – Бен вече е на трийсет. Постъпи в армията веднага след като завърши гимназия. Времето лети толкова бързо… направо не мога да повярвам. Имам чувството, че беше вчера, когато се върнахме от родилното.

– Бен има ли компютър? – попита Джеймисън.

– Лаптоп. Но го взе със себе си. Тук нямаме добро… как се нарича…