Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

– Следователно онази бомба с часовников механизъм, която Пърси е споменал, не е свързана със затвора – каза Джеймисън.

– Нищо и никакъв град, а в него се случват толкова много неща – отбеляза Рийл.

– Да, странни неща – отвърна Джеймисън.

– Мъжете, за които се погрижихме преди малко, приличат на онези, които ми устроиха засада снощи – каза Роби.

– Досетихме се, че си бил ти – отвърна Декър.

Роби погледна Рийл.

– Ако не беше партньорката ми, сега щяхте да разговаряте с мой заместник.

– Всеки от нас си върши работата – каза Рийл.

– Нападателите очевидно са наемници – продължи Роби. – Такива с лопата да ги ринеш. Всеки, който разполага с достатъчно пари, може да си осигури услугите на доста опасни хора.

– И все пак на какво се дължи това внимание към градче като Лондон, Северна Дакота? – не скри учудването си Джеймисън.

– На бомбата с часовников механизъм – каза Декър и хвърли поглед към принтираните страници, които Роби му върна. – Не се съмнявам, че тези хора ще направят всичко по силите си, за да може тя да избухне.

Час след като Декър се върна в хотела, някой почука на вратата на стаята му.

Предвид случилото се през деня той отвори с пистолет в ръка. Беше Роби.

– Имаш ли минута? – попита той.

Настаниха се на два стола един срещу друг. Роби изглеждаше мрачен.

– Да разбирам ли, че носиш лоши новини?

– Пипнали са Бевърли Пърси. Мъртва е.

Декър се облегна назад и се замисли върху тази не толкова изненадваща новина. Но какво можеха да направят противниците им? Те нямаха никаква представа какво е казал Бен на майка си. Учудващо беше, че не я бяха убили по-рано. Но за това си имаше съвсем просто обяснение.

– Срещата ни с нея е подписала смъртната ѝ присъда – каза Декър. – Явно са ни проследили до там.

– Съмнявам се, че това е имало някакво значение – отвърна Роби. – Тя е представлявала заплаха за тях. Щяха да я ликвидират рано или късно.

Декър се изправи и отиде до прозореца.

– Аз съм обикновен полицай, Роби. А в момента имам чувството, че съм попаднал във филм за Джеймс Бонд. Нямам никакъв опит в подобни ситуации.

Роби помисли малко и заговори със спокоен и трезв тон:

– Светът не е станал по-безопасно място, Декър. А само по-сложно и объркано. Той е пълен с хора, които непрекъснато вършат злини. По време на Студената война държахме ядрените ракети в постоянна готовност, а сега имаме куп горещи точки по света, където едни хора избиват други, диктатори набират сила, защото демокрацията изглежда в отстъпление, правителствата не си вършат работата и на всички им писва. Но един диктатор не се нуждае от поддръжници, а от последователи. А най-добрият начин той да накара хората да го следват, поне според него, е като ги лиши от избор.

Декър се върна на стола.

– Благодаря за лекцията по проблемите на геополитиката, но тя не ни дава отговорите, които търсим.

– Двамата с Джесика Рийл сме тук, за да ви помогнем. Нашата сила е в осигуряването на охрана и в елиминирането на хора по възможно най-ефективен начин.

– Видях ви в действие.

– Твоята сила е в разкриването на загадки. Имаш ли някакви идеи? Каза, че затворът не е основният проблем. Шефът ни е съгласен с теб.

– А той има ли някакви идеи? – попита Декър.

– Дори да има, не ги е споделил с нас. Но доколкото разбрах, има стратегия относно затвора, която ще доведе до закриването му. Да оставим шефа ми да се справи с това. Ти се фокусирай върху бомбата с часовников механизъм.

Декър го изгледа скептично.

– Вие нямате право да действате на територията на страната.

– Така казва законът.

– Но въпреки това действате.

Роби се надигна от стола си.

– Трябва да се наспиш.

– По-важно от съня е да започна да разплитам този възел.

Синия се беше разположил в кожено кресло в престижен клуб недалече от Капитолия. Край него сновяха безмълвни мъже в ливреи, понесли табли, отрупани с отлежало уиски и купички с ядки. Стените бяха покрити със скъпи тапети и украсени с портретите на възрастни мъже със сериозни лица и строги костюми. Килимът под краката му беше дебел поне половин педя. Мебелите бяха стари, но скъпи. В салона се разнасяха шумолене на вестници, потракване на кубчета лед в коктейлни чаши и приглушени разговори. Тук се решаваха политически и икономически въпроси, които щяха да окажат огромно влияние върху милиони хора, без никой да е търсил тяхното съгласие или поне да ги е уведомил за тези решения.