Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

Атмосферата напомняше за 1920 г., а не за цял век по-късно.

Синия огледа бавно салона. Кимна на онези, които познаваше и уважаваше, а също и на онези, които не харесваше и дори презираше, но не можеше да подмине току-така. Втората група беше далеч по-многобройна от първата, което свидетелстваше за дългите години, посветени на онова, с което се занимаваше той.

Погледът му най-сетне се спря на набит широкоплещест мъж, който влезе с вестник и чаша джин с тоник в ръка. Цялото му същество излъчваше самодоволство от собствената му значимост.

Синия се надигна и пристъпи към него.

– Патрик? – поздрави го той.

Патрик Макинтош, мъжът, който се беше срещнал с полковник Марк Съмтър в малката къща на хиляди километри от тук, веднага застана нащрек.

– Роджър! Как си?

Истинското име на Синия беше Роджър Уолтън, но почти никой не го наричаше така. Това беше едно от редките изключения.

– Не се оплаквам. А ти как си?

– Всичко е наред, благодаря.

– Имаш ли малко време? – попита Синия. – Запазил съм частен салон.

Престорената усмивка на Макинтош се превърна в тънка линия, все едно току-що беше положил клетва, преди да даде показания пред враждебно настроена сенатска комисия.

– Частен салон? За какво ни е? – Макинтош се подсмихва и добави: – На разпит трета степен ли ще ме подложиш?

– Познаваме се достатъчно отдавна, така че знаеш отговора на този въпрос – отвърна добродушно Синия, но едновременно с това стисна здраво Макинтош за лакътя. – А, за малко да забравя! Директор Касиди ти изпраща много поздрави!

– Говорил си с Рейчъл? – попита Макинтош, докато Синия го водеше по тъмен коридор с дървена ламперия.

Влязоха в малка стая, три на три метра, без прозорци, само с два фотьойла, разположени един срещу друг.

– Все пак тя ми е началник.

– Искаш да кажеш, че сте разговаряли за мен?

– Нека не прозвучи като клише, но това е строго секретно. – Синия се усмихна, което подейства успокоително на Макинтош.

– Радвам се, че вече съм в частния сектор. И ти трябва да го направиш, Роджър. Човек с твоя опит, с твоите контакти… Помисли само какви пари можеш да изкараш.

– Имам доста скромни нужди, заплатата ми е напълно достатъчна.

– Аз пък току-що си купих вила в Тоскана. Двамата с Шери ще прекарваме летата там.

– Поздравления.

Двамата седнаха на фотьойлите.

Макинтош остави вестника си и пресуши чашата с джин.

– А аз попътувах напоследък – каза Синия.

– Така ли? Къде? Надявам се, на някое хубаво място. Южна Франция? Рим? Сидни?

– Лондон.

– О, много хубаво.

– Лондон, Северна Дакота.

Макинтош остави празната чаша на масичката до фотьойла си. Синия забеляза, че ръката му не трепна, което говореше добре за самообладанието му.

– Добре ли си изкара… къде каза, че си бил? В Северна Дакота?

– Пътуването се оказа доста полезно. Да не би паметта да ти изневерява?

– Моля?

Синия извади от джоба си плик и малък дигитален диктофон. Отвори спокойно плика и извади от него няколко снимки.

– Изглеждаш много елегантно, Патрик. Доколкото си спомням, нощта беше доста гореща. Твоят колега… или по-точно, твоят съучастник, полковник Марк Съмтър, предпочете да не слага униформа в онази жега. Беше с цивилни дрехи.

Макинтош хвърли поглед на снимките, които той разстла пред него, но не каза нито дума.

След това Синия включи диктофона. В малката стая прозвучаха гласовете на Макинтош и Съмтър.

Когато разговорът свърши, Синия изключи диктофона и се облегна във фотьойла си.

– Е?

– Какво "е"?

– Не смяташ ли, че трябва да дадеш някакво обяснение?

– Не, разбира се – отвърна нехайно Макинтош.

– Добре, тогава ще започна аз. Да видим дали няма да промениш решението си.

– Съмнявам се, че ще го направя.

– В Гуантанамо не са постъпвали нови затворници от две хиляди и осма година – започна Синия. – Текущите разходи за затворниците, останали там, които са стотина, възлизат на един милиард и триста милиона долара годишно.

Макинтош почисти някаква прашинка от ръкава на сакото си.

– Сериозно ли?! Толкова много пари за някакви диваци!

– Но са одобрени и отпуснати по законовия ред.

– Приключихме ли? Защото, честно казано, не разбирам какво обсъждаме.

– Ти си член на съвета на директорите на "Вектор Секюрити".

– Да, знам. Чудесна компания, патриотична, бих казал.

– С един-единствен договор, възложен ѝ от федералното правителство. А именно – поддръжка на военно-отбранителния комплекс "Дъглас С. Джордж", по-известен като военновъздушната станция в Лондон.