Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

Тя го погледна строго.

– Не знаех, че си падаш по подобни разговори.

– Може да еволюирам.

– Да бе.

– Никога не си говорила за бившия си съпруг. Спомена само, че си била омъжена в продължение на две години и три месеца, след което бракът ви се е разпаднал. Той не се оказал мъжът, за когото си го смятала, а може би и ти не си била тази, за която те е мислел.

– Понякога абсолютната ти памет е много дразнеща – намръщи се Джеймисън. – Нямам какво да добавя. Дан беше друг човек, когато бяхме гаджета. Съчетаваше всичко, което можех да харесам у един мъж. А след като се оженихме и заживяхме заедно, той изведнъж се промени. Всичко в него вече ме дразнеше. Може и той да ме е виждал така, макар че според мен си бях същата.

– В добри отношения ли се разделихте?

– И двамата бяхме много млади, а аз бях и много наивна. Прекалено наивна. Той… той се възползва от това, така поне си мисля, като се върна назад.

– Къде е Дан сега?

– Нямам представа – сви рамене Джеймисън и погледна раздразнено Декър, но после се усмихна топло. – Май повече ми харесваше, когато не задаваше лични въпроси.

Декър вдигна ръце в театрален жест на капитулация и зарея поглед през прозореца.

– Когато излязох от кома в болницата след онази травма на игрището, реших, че всичко е нормално. Че съм нормален. Но после се случи…

– Какво се случи?

– Сещаш ли се за онзи малък монитор, който поставят до леглото, за да следи жизнените показания на пациента?

– Да.

– Погледнах числата на него и видях всяко от тях в различен цвят. Отначало реших, че зрението ми не се е оправило след сблъсъка или че започвам да халюцинирам. Трябва да знаеш, че все още нямах никаква представа какво се е случило с мен. После, когато погледнах часовника на стената, това се повтори – видях какви ли не странни цветове. Тогава разбрах, че вече не съм същият. А когато започнах да общувам с хора, имах чувството, че ми е за пръв път. Усещах, че лекарите и сестрите нямат търпение да се отърват от мен. Създавах им само проблеми. В тялото ми сякаш се беше вселил друг човек. Опитвах се да преодолея ситуацията, като… като не правех нищо. Продължих да живея, сякаш винаги съм бил такъв.

– Но сега нещата изглеждат много по-добре в сравнение с първата ни среща. Тогава беше затворен и недостъпен, не можех да те разбера. И нямаше никакви…

Джеймисън замълча притеснено.

Декър я погледна.

– Нямах задръжки? Да, права си. И сега съм почти същият.

– Но вече не излизаш от стаята, докато някой още разговаря с теб – опита се да го окуражи Джеймисън.

– Явно напредвам бавно.

– Обсъждали сме го и преди, но как се чувства човек, който не забравя нищо?

– Имаш предвид, че си имам собствено облачно приложение? – отвърна Декър и почука слепоочието си с пръст. – Вероятно прилича на твоята памет с тази разлика, че моята е по-добре организирана и по-лесно достъпна. Твоята памет също съхранява всеки спомен, но при теб те са нахвърляни един върху друг и достъпът до тях е невъзможен. Аз нямам този проблем.

– Но това е едновременно и благословия, и проклятие.

– Проклятие е, когато искаш да забравиш нещо, а не можеш за разлика от повечето хора.

– Знам, че е трудно.

Той впери поглед през прозореца към безкрайното небе, което в момента му се струваше необятно като абсолютната му памет.

– Животът е труден за всички, Алекс. Ако някой твърди обратното, значи просто е предпочел да не обръща внимание на купищата проблеми, с които започва всеки божи ден.

– И твоят начин да се справиш с тях е, като се фокусираш изцяло върху работата си?

Декър я погледна – изражението му бе непроницаемо.

– Моят начин да се справя е, като открия истината, Алекс. Успея ли в това, ще успея и във всичко друго.

Фермата все едно беше извадена от роман на Стайнбек, но поне тук имаше по-малко прах и повече вода.

Декър и Джеймисън спряха до къщата с дъсчена фасада. Пред нея беше паркиран стар и мръсен джип с две врати. В далечината се издигаше плевня, виждаха се и заграждения с крави, събрали се около корита с вода и каменна сол за близане. Имаше и оградена поляна, в която пасяха коне. Фермата изглеждаше добре поддържана.

Върху пощенската кутия, кацнала върху килнат настрани дървен кол, пишеше ПЪРСИ. Декър и Джеймисън разбраха, че са дошли на правилното място.

Преди да стъпят на верандата, вратата на къщата се отвори и на прага застана жена с пушка "Ремингтън". Беше около петдесет и пет годишна, слаба и жилава, с дълга прошарена коса и сини очи. Носеше избелели джинси, протрити ботуши и карирана риза, затъкната под кожен плетен колан. Лицето ѝ беше сбръчкано и загоряло от слънцето. Погледът ѝ беше изпълнен с подозрение.