Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

– Изглежда, го познаваш доста добре – каза Роби.

– Имал съм вземане-даване с него. Действа професионално, методично, безскрупулно и брутално, лъже умело, когато му е изгодно… Предвид това винаги съм се чудил защо не се е издигнал в управлението на страната.

Роби подаде на Синия диктофона, който беше използвал, за да запише разговора между Макинтош и Съмтър.

– Трябва да го чуеш.

Синия пусна записа и го изслуша с голям интерес.

Когато той свърши, изключи устройството и затвори очи за момент. Щом ги отвори, Роби каза:

– Какво ще правиш с това?

– Каквото е необходимо. Налага се да вземем спешни мерки. Ако тук наистина има затвор, трябва да го ликвидираме бързо и тихо.

– Можем ли да помогнем с нещо?

Синия вдигна диктофона.

– Дадохте ми всичко, което ми трябва.

Рийл скръсти ръце на гърдите си и впери поглед в него.

– Следващите ни действия?

– Грижете се за Декър и Джеймисън. Ще ви уведомя кога ще можете да им разкриете информацията, която имате. Тогава ще обединим усилия и ще разработим, надявам се, стратегия как да действаме по-нататък.

– Смяташ ли, че е разумно да споделяме информация с тях? – попита Рийл, явно изненадана.

– Можем да им имаме доверие – заяви Роби.

– Откакто спаси живота на Декър, той вероятно също ще реши, че може да ти има доверие – отбеляза Синия. – До известна степен.

– Мислиш ли, че интересите ни ще съвпаднат в някакъв момент? – попита Роби.

– Случвало се е и преди, не виждам причина да не се случи и сега. Трябва само да изчакаме да видим как ще се развият нещата.

– Кога искаш да се срещнем с тях?

– Още сега – отговори Синия. – Каквото има да се случва, ще се случи много скоро. Усещам, че нямаме време за губене. Не става въпрос само за затвора. Тук назрява нещо, което е далеч по-лошо. Тази "бомба с часовников механизъм" не ми дава нито миг покой. А сега ме закарайте до пистата. Трябва да се върна във Вашингтон час по-скоро. Чака ме много работа, а времето е малко. Освен това имам среща, която не искам да пропусна.

Рийл включи на скорост и потегли.

– Еймъс Декър? Казвам се Рекс Манърс. Чух, че издирваш някой си Бен Пърси.

Беше на следващия ден и обаждането завари Декър в хотелската му стая.

– Точно така, Рекс, благодаря ти, че ми звънна. С какво разполагаш?

– С име и адрес. Бевърли Пърси. Живее в Монтана, на няколко часа път от границата със Северна Дакота, където си и ти в момента, доколкото разбрах.

– Точно така.

Манърс продиктува адреса.

– Бевърли Пърси е майката. Тя е вдовица, а Бен е единственото ѝ дете. Жената живее във ферма, отглежда различни насаждения и добитък. Нямам представа дали Бен е при нея, но си струва да се провери.

– Благодаря за помощта. Изпрати ми сметката по имейла. Мога да ти продиктувам адреса…

– Не се притеснявай. Ние, частните детективи, си правим услуги. Ти ще ми я върнеш някой ден. Желая ти късмет.

Манърс затвори и Декър остави телефона. След малко обаче звънна на Джеймисън, за да ѝ разкаже какво е научил. Потърсиха адреса на фермата на Пърси в интернет и откриха, че се намира на пет часа от Лондон.

– Ще вземем ли Кели? – попита Джеймисън.

– Не искам да го замесвам в нещо, което може да не му допадне. Сигурно ще му кажем на по-късен етап, но няма да е сега.

Декър и Джеймисън се срещнаха във фоайето на хотела, качиха се в джипа и потеглиха на запад.

– Свърза ли се с Роби?

– Още не. Тъкмо се канех да му звънна, когато се обади частният детектив. Да проверим първо Бевърли Пърси, а с Роби ще се свържем, когато се върнем.

Пътуването им се стори безкрайно, тъй като пейзажът беше еднообразен.

– Никога не съм пътувала толкова дълго, без да видя друга кола – отбеляза Джеймисън. – А съм израснала в Индиана.

– Но това е Монтана. Неслучайно я наричат Голямото небе – щатът е слабо населен, високи сгради няма и небето сякаш продължава до безкрая.

Джеймисън надникна през прозореца.

– Прав си. Няма нищо общо с Ню Йорк или Вашингтон.

Декър хвърли поглед към китката ѝ, където си бе татуирала Айрън Бътърфлай.

– Беше ми казала, че майка ти те е запалила по тази група, когато си била дете. След като музикантите са се събрали отново.

– Добра памет – подсмихна се Джеймисън.

– Още ли ги слушаш?

– Прехвърлих се на "Доре" и Джанис Джоплин.

Декър погледна отново ръката ѝ.

– Когато се запознахме, забелязах, че имаш на безимения пръст отпечатък от брачната ти халка.