Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

Роби се зачуди дали да не използва светлините на фенерчетата, за да определи местоположението им и да свали още един-двама. Но така само щеше да привлече масиран огън от превъзхождащ го противник. Освен това не можеше да се търкаля по земята до безкрайност. Онези типове щяха да го засекат рано или късно и да започнат да стрелят от всички посоки. Тогава численото им превъзходство щеше да се окаже решаващо и все някой куршум щеше да го уцели.

Той анализира ситуацията отново. Здравата беше загазил, нямаше никакво съмнение. Но все пак не бе използвал всичките си козове.

Роби отвори платнената си торба, от която извади две метални кутии с размерите на юмрук и слушалки с вградена батерия. Сложи си слушалките и ги включи. После натисна бутоните, разположени отстрани на кутиите и ги хвърли една след друга. Те паднаха на земята на половин метър от противниците му.

Ослепителната светлина беше последвана от оглушителен звук и накрая от смъртоносни шрапнели, полетели с такава скорост, че нито един човек не беше в състояние да ги избегне.

Две секунди по-късно Роби се изправи на крака и стреля през дима. Продължи да натиска спусъка, докато в пълнителя не остана нито един патрон. После хукна наляво към пътя, като тичаше на зигзаг.

Последваха го изстрели, но нито един не попадна в целта.

Когато погледна назад, димът вече се беше разсеял. За негово най-голямо изумление, шестима мъже напредваха в неговата посока. Явно бяха предугадили тактиката му и бяха залегнали, а шрапнелите бяха префучали над главите им, без да ги засегнат. Той се обърна и изстреля последния си пълнител. Двама паднаха, останалите четирима отвърнаха на огъня и продължиха да напредват.

Изглежда, това щеше да е последната му мисия.

Роби захвърли празния автомат, извади пистолета си, коленичи и се прицели. Можеше да свали поне двама, преди останалите да го прострелят. В момент като този това беше максималното, на което можеше да се надява.

Той погледна през оптичния мерник, както несъмнено правеха и противниците му. Приготви се психически за куршумите, които щяха да сложат край на живота му.

Добре, Роби, хубаво беше, но всяко хубаво нещо си има край.

В следващия миг един от преследвачите му падна на земята, последван от втори.

И от трети. Всичките бяха простреляни в главата, а земята около тях бе осеяна с парченца кости, късчета плът и пръски кръв.

Изстрелите бяха толкова бързи и толкова точни, че сякаш не бяха няколко, а един-единствен.

Работата беше там, че Роби не бе натиснал спусъка дори веднъж.

Последният му противник спря и се озърна – явно се чудеше откъде са дошли изстрелите. В този момент следващият куршум прониза черепа му и излезе през тила му.

Мъжът рухна на земята.

Роби се изправи и се огледа с готов за стрелба пистолет. Някой бе ликвидирал противниците му, но това не го правеше автоматично негов съюзник.

Той се извърна, когато чу уверени ритмични стъпки да приближават откъм пътя. Насочи пистолета си натам.

Когато силуетът приближи достатъчно, за да може да го разпознае, Роби отпусна ръка, невярващ на очите си.

– Какво, по дяволите, правиш тук?

Джесика Рийл беше облечена изцяло в черно. Тя свали изработения си по поръчка снайпер, към който беше прикачен оптичен мерник. Изгледа Роби, а после и труповете зад гърба му. Накрая отвърна:

– Как какво? Спасявам ти задника!

– Искам да знам какво, за бога, става тук! – избухна Джо Кели на следващата сутрин, докато стоеше до Декър и Джеймисън и оглеждаше поляната пред изоставената сграда.

Беше осеяна с трупове, покрити с чаршафи. Имаше стотици жълти флагчета, които маркираха местоположението на куршумите и гилзите.

– Май се е разразила ожесточена битка – отбеляза Декър.

– Виждам – сопна се Кели. – Искам да разбера защо.

– Че откъде можем да знаем? – отвърна спокойно той.

– Тук никога не се бяха случвали подобни неща… До вашата поява – заяви сприхаво Кели.

– Това не означава, че причината е в нас – отговори Декър.

– Идентифицирахте ли някое от телата? – попита Джеймисън.

– Никой няма документ за самоличност. А и не ми приличат на американци… ако не всички, то поне повечето.

Декър погледна Джеймисън и попита полицая:

– Имате ли вече снимки на убитите?

– Да, защо?

– Бих искал да ги видя. Може да ми хрумне нещо.

Кели го изгледа изпитателно и отвърна:

– Сега ще ги донеса. Изчакайте ме.

Веднага щом той се отдалечи, Джеймисън каза: