Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

– Нещата набират скорост – каза Синия.

Той, Роби и Рийл седяха в нейния черен джип край тихо провинциално шосе на два километра от Лондон. В далечината се виждаха петролните сондажи и работниците, които пробиваха земята със сонди и експлозиви.

– Полицаите извършват оглед на мястото – съобщи Роби.

– Не разполагаме с толкова големи ресурси, че да почистим след подобна престрелка. Но случилото се е сериозна загуба за тях благодарение на теб.

Роби погледна към Рийл.

– Благодарение на мен и Джес. Мислех, че изпълнява мисия на другия край на света.

– Така беше – каза Рийл. Тя много приличаше на Роби: висока, слаба, а лицето ѝ излъчваше онова спокойствие и решителност, типични за пилотите на изтребители. – Но после се наложи да се върна в живописната Северна Дакота, тъй като се оказа, че там е възникнал проблем, за който трябва да се погрижа.

– Следеше ли ме? – попита обезпокоен Роби.

– Знаех маршрута ти, в противен случай нямаше да успея. Не се притеснявай, не си изгубил форма.

– Появила си се в ключов момент, доколкото разбирам – обади се Синия.

– Ако беше закъсняла с една секунда, сега щях да съм мъртъв – каза Роби. – Двамата проверихме част от телата, преди да напуснем мястото.

– Не бяха американски военни – докладва Рийл. – Дори не бяха американци.

– Чужденци на наша земя – промърмори Синия.

– Което повдига въпроса защо – добави тя.

– Декър ни разказа за онзи фермер, който видял как някой се опитвал да избяга. И говорел неразбираемо – каза Роби.

– Говорел е на чужд език, вероятно арабски или фарси. Убеден съм, че Еймъс Декър е стигнал до същия извод.

– С други думи, станцията е превърната в затвор – продължи Роби.

– Не е тайна, че част от затворниците в Гуантанамо бяха прехвърлени във федерални затвори на територията на страната – каза Рийл. – Но тази военновъздушна станция не е затвор, поне аз не съм чувала някой да я е превърнал в затвор.

– Важи за всички ни – обобщи Синия.

– Какво става в Гуантанамо в момента? – попита Роби.

– Предишните администрации се опитваха или да оставят затвора да работи, или да го закрият. Второто се оказа по-трудно от очакваното. В момента всеки затворник ни струва тринайсет милиона долара годишно. А те са приблизително сто.

– Милиард и триста милиона! – възкликна Рийл.

– Не е никак евтино – добави Синия. – Но като че ли никой не е в състояние да намери решение.

– Смяташ ли, че са прехвърлили затворници от Гуантанамо тук? – попита Роби. – И защо?

– Не съм казал подобно нещо – отвърна Синия. – Това може да са нови затворници. Продължаваме да воюваме на няколко фронта. Талибани, "Ал Кайда", "Ислямска държава", бунтовници хути, ирански шпиони, членове на куп слабо известни групировки…

– Тоест тази база може да е превърната във второ Гуантанамо? – попита Рийл.

– И хората в нея да вършат неща, които вече са забранени в кубинското Гуантанамо – предположи Синия.

– Мъченията ли имаш предвид?

– Ако трябва да използвам официалната терминология, ще кажа "усъвършенствани техники за разпит", но когато става въпрос за изтезания, е по-добре да наричаме нещата с истинските им имена.

– Как е възможно някой да разреши използването на подобни методи? – попита Рийл. – И то във военна станция. Министерството на отбраната винаги е било противник на тези практики. Те нарушават Женевската конвенция и дават възможност нашите военнослужещи, попаднали в плен, да бъдат третирани по същия начин.

– Възможно е да не е разрешено, поне не по съответния канален ред – заяви Синия. – Мисля, че политиците добре научиха този урок.

– И така стигаме дотук – каза Роби, извади флашка и я мушна в таблета. На екрана се появиха снимките, които бе направил предишната вечер. Завъртя екрана към Синия и продължи: – Това е човекът, с когото Съмтър се срещна. Нямам представа какво правят, но определено не е законно.

Синия погледна снимките на по-възрастния мъж.

– Знаеш ли кой е? – попита Рийл.

– Патрик Макинтош, бивш конгресмен, напълно невзрачен. Не свърши почти нищо, докато работеше във Вашингтон. Но после нещата се промениха, той се издигна, оглави мозъчен тръст, стана влиятелен лобист с визитник, в който можеш да откриеш контактите на най-важните политици. Но освен контакти Макинтош поиска да натрупа и пари.

– Никога не съм го чувал – отвърна Роби.

Рийл кимна в знак на съгласие.

– Това определено би го зарадвало. Макинтош предпочита да работи в сянка. Появява се под светлината на прожекторите само ако прецени, че това го устройва по някакъв начин. Да се включи в благотворителна инициатива например, за да предразположи определени хора, които впоследствие да използва за собствените си цели.