Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

– Кои сте вие? – попита тя.

Джеймисън извади служебната си карта и значката.

– ФБР. Специален агент Алекс Джеймисън. Това е партньорът ми Еймъс Декър. Вие ли сте Бевърли Пърси?

Вместо думите ѝ да успокоят жената, те я накараха да вдигне оръжието и да го насочи към тях. Показалецът ѝ докосваше спусъка.

– Какво искате, по дяволите? Кажете ми веднага!

Декър пристъпи напред и застана между Джеймисън и пушката.

– Искаме да говорим с Бен, ако е тук.

– Няма го – отвърна рязко жената. – Защо искате да говорите с него?

– Не сме от военновъздушните сили, ако това си мислите. Не се интересуваме дали е дезертирал. Дойдохме да говорим с него за предишното му назначение в Лондон, Северна Дакота.

– Глупости! Дошли сте да го арестувате!

– И защо да го правим?

– Сами казахте, че е дезертьор.

– Разследваме поредица от убийства в Лондон.

– Бен не е убивал никого.

– Не твърдим, че го е направил. Той е напуснал града много преди убийствата. Но докато е бил там, е казал нещо, което ни заинтригува. Искаме да го попитаме какво означават думите му. Смятаме, че знае нещо, което може да е свързано с нашето разследване.

Жената свали бавно оръжието.

– Казах ви вече, че Бен не е тук.

– А идвал ли си е?

– Може и да си е идвал – отговори уклончиво тя.

– Имате ли представа къде можем да го открием?

– Никаква – поклати глава тя. – От известно време не се е обаждал.

– Сигурно се притеснявате – предположи Джеймисън и пристъпи напред, за да застане до Декър.

– Аз съм му майка, разбира се, че се притеснявам.

– Ние също се тревожим за него, затова може би трябва да обединим усилия и да го намерим.

– Аз… аз не знам…

– Разбирам недоверието ви, госпожо Пърси. Ще си тръгнем само за да ви покажем, че сме тук с добри намерения. Но мога ли да ви оставя номера си? И да ви помоля, когато видите Бен, да му предадете да се свърже с нас. Искаме само да говорим с него, не да го арестуваме. Това е всичко – каза Декър, извади визитка от джоба си и я подаде на жената.

Тя я погледна предпазливо, сякаш се опасяваше, че ако я докосне, ще се опари. Но очевидно остана доволна, че тези двамата не са дошли да арестуват сина ѝ, защото каза:

– Вижте какво… искате ли да влезете? Току-що направих кафе.

Декър погледна Джеймисън и отвърна:

– Звучи ми чудесно. Доста път бихме. А и тук е по-прохладно, отколкото в Северна Дакота.

Декър и Джеймисън последваха Пърси в дома ѝ. Една от стените в хола бе покрита с глави на животни, превърнати в ловни трофеи.

Пърси долови изумлението на Джеймисън и поясни:

– Съпругът ми и Бен бяха запалени ловци. Почти всички по тези места ходят на лов. Но не за забавление. Ние ядем това, което убиваме.

Тя ги въведе в малка семпла кухня с чамови шкафове и тъмни ламинирани плотове. Подът бе застлан със стар линолеум, завесите на прозорците изглеждаха на повече от петдесет години. Времето в кухнята сякаш бе спряло преди половин век.

Пърси остави пушката на стойката, монтирана на стената, и посочи столовете до масата.

– Заповядайте.

Декър и Джеймисън седнаха, а тя започна да вади чаши и чинийки.

След като им наля кафе, Пърси седна срещу тях. Отметна един кичур от очите си и отпи глътка кафе, отбягвайки любопитните им погледи.

– Сама ли живеете тук? – попита Декър.

Сините очи на Пърси проблеснаха, изпълнени с подозрение.

– Кой ви каза това? Да не би да ме шпионирате? – Тя погледна към пушката. – Какво искате? Кажете ми най-после!

– Вече ви казахме – отговори спокойно Декър. – Искаме да говорим със сина ви.

– Така казахте – заяви Пърси със скептичен тон, – но това не означава, че е истина.

– Истина е – намеси се Джеймисън. – Искаме само да поговорим с него. Не сме тук, за да го арестуваме. Не ни интересува какво се е случило на новото му местоназначение. Нямаме юрисдикция над военната му кариера.

– Федералните са си федерални – сопна се тя.

– Може и така да ви изглежда, но нещата стоят другояче… поне в нашия случай – настоя Декър.

Пърси най-после се успокои и каза:

– Съпругът ми почина преди три години. Надявах се Бен да се върне и да ми помага във фермата. Но това така и не стана.

– Споменахте, че може би е идвал тук – припомни ѝ Декър. – Идвал ли е наистина или не? Разговаряхте ли за онова, което се е случило… и което го е накарало да избяга?

Пърси завъртя чашата в ръцете си.

– Те… те преместиха всички от онази станция. И тези от военновъздушните сили, и Бен, и останалите.