Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

Къде ли отива полковникът в този късен час?

Роби прибра стойката, върху която стоеше мерникът, и спринтира към електрическия си мотор. Прецени времето така, че да излезе на пътя, по който се движеше Съмтър, десетина секунди след като той го подмине.

Роби го последва с изключени светлини. Беше си сложил очила за нощно виждане, които му позволяваха да се ориентира идеално и без фарове. Съмтър продължаваше да кара по шосето, без да завива на нито едно кръстовище. Така измина седем-осем километра и свърна вляво по алея, застлана с чакъл. Тя лъкатушеше, след което правеше остър завой и завършваше пред малка къща, в която светеше. Отпред имаше голямо дърво.

Роби отби от пътя и скри мотора във високата трева. Останалото разстояние до къщата измина пеша. Огледа се набързо за охрана, но не видя никого. Зае позиция зад дървото, което беше на три метра от входната врата. Пред къщата нямаше друг автомобил освен този на Съмтър. След минута Роби се прокрадна тихо до предния прозорец, който светеше.

Завесите не бяха спуснати плътно. В процепа между тях се виждаше мъж. Той наближаваше седемдесет, имаше месесто лице и посивяла коса и носеше строг тъмносин костюм с вратовръзка на червеносини райета.

Роби го снима и извади от джоба си устройство, което приличаше на дълга химикалка с тази разлика, че в единия му край беше прикрепена малка слушалка. Той долепи до стъклото другия край и пъхна слушалката в ухото си.

Веднага чу гласове.

– Притеснява ме нарушението на периметъра, полковник – заяви по-възрастният мъж. – Не го очаквахме.

Роби чу и отговора на Съмтър.

– Нямаме представа какво са търсели. Не успяхме да открием собственика на джипа. Ситуацията е повече от тревожна. В края на краищата отговорността е моя…

– Не се панкьосвайте, нещата ще се подредят.

– Аз ще го отнеса…

– Всички ще го отнесем. Но нали го правим в името на нещо значимо. Не сте ли съгласен? Ние се грижим за националната сигурност!

– Ако не бях съгласен, нямаше да съм тук.

– Трябва да засилим охраната и да не привличаме внимание. Ще кажа някоя добра дума за вас във Вашингтон. Имате пълната ни подкрепа.

– А "Вектор"?

– Те си вършат тяхната работа, ние – нашата. Няма какво да ги обсъждаме.

– Ами ако някой разбере… Някой, който може да провали всичко.

– Вярно, че въпросът е спорен и не всички във Вашингтон са на едно мнение, но дори истината да излезе наяве, тя не би разтревожила особено американския народ.

– Не можем да си позволим да се разчуе. Това не е социологическо проучване. Операцията е секретна… Най-важната, в която съм участвал някога.

– Същото се отнася и за мен, макар че съм в тази сфера много по-отдавна. Между другото, разбрах, че са идвали агенти на ФБР и са задавали въпроси.

– В момента протакам нещата. Няма да им предоставя никаква информация. Ще се оправдая с протоколите за сигурност на Министерството на отбраната.

– Струва ми се разумно. Мога да помогна и в това отношение. Имам приятели в Бюрото, и то на високи позиции. Който и да рови тук, ще му сложат намордник.

– Би било чудесно – отвърна Съмтър. – Знаете, че можехме да разговаряме и по телефона. Тези нощни срещи могат да породят подозрение.

– Не, не можехме да разговаряме, колкото и сигурна да ви се струва линията. Имейли, съобщения, телефонни разговори – всички тези неща могат да бъдат прехванати или проследени, след което да бъдат използвани срещу някого. Срещите на четири очи не оставят никакви записи, никакви следи. Те не фигурират никъде. – Възрастният мъж помълча и добави: – Освен в паметта ни.

– Няма да кажа на никого за тази среща – увери го Съмтър.

Възрастният мъж кимна.

– Всичко друго наред ли е? Операцията протича безпроблемно, нали?

– Казах ви какво ме притеснява. Иначе всичко друго е наред.

– Добре. Ще се задействам, а вие направете каквото ви посъветвах. До следващата седмица. Ще ви уведомя кога и къде ще се срещнем.

Роби се оттегли на петдесетина метра от къщата и проследи как Съмтър излиза от нея, качва се в колата си и потегля.

Когато възрастният мъж не се появи след него, Роби се върна по-близо до къщата.

Не се наложи да чака дълго.

Щом шумът от роторите на хеликоптера се усили, Роби отново се изтегли назад и приклекна. Той видя примигващите светлини под корпуса му. Прожекторът освети къщата и двора, докато Роби лежеше по лице в тревата.

Най-накрая вратата на къщата се отвори, мъжът излезе, прекоси забързано двора и се качи в хеликоптера. Машината веднага се издигна, а през това време Роби правеше снимка след снимка.