Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

Садърн взе нова салфетка и изтри очите си.

– Да. Отначало отрече всичко. Заяви, че съм се объркала, че е станало недоразумение… Но накрая си призна. Обсъждахме възможността да се разведем, но така и не го направихме.

– Това сигурно е създало голямо напрежение в брака ви – каза Джеймисън.

– В крайна сметка реших, че ще си затворя очите. Уолт правеше каквото си пожелае, аз също. Нямаме деца. Казах си, че ще се забавлявам, ще излизам от време на време с някого, а ако не се прибера и прекарам нощта в чуждо легло, какво толкова?

– Като онази вечер, когато ви видях в бара ли? – попита Декър.

– Тръгнах си, защото имах точно такава среща – отвърна Садърн и извърна поглед.

Декър придърпа стола си по-близо до нея.

– Някой може да е разбрал за аферата на мъжа ви. Да му е изпратил снимки или други уличаващи доказателства и да го е заплашил да го изобличи, ако не направи каквото му наредят.

– Съвсем е възможно.

– Но толкова много хора имат извънбрачни връзки – каза Джеймисън. – Защо страхът от разобличаване да стига до там, че да принуждава Уолт да манипулира докладите от аутопсиите? Той е трябвало да знае, че човекът, който иска това от него, е свързан с убийствата по някакъв начин.

– Уолт беше много горд човек. Хората в града го уважаваха. Знам, че звучи невероятно да се замеси в прикриването на убийство, но той би го направил заради репутацията си.

– С кого имаше връзка? – попита Кели.

Садърн поклати глава.

– Не, няма да ви кажа. Това няма нищо общо с убийствата.

– Не бъди толкова сигурна – възрази Кели.

Тя отново поклати глава.

Декър забеляза това и попита:

– Уолт споменавал ли е нещо, дори случайно, което би могло да хвърли светлина върху това кой го е изнудвал?

– И аз се запитах същото – отвърна тя. – Но нищо не ми идва на ума.

После Лиз Садърн се отпусна на възглавницата и затвори очи.

Джеймисън и Декър оставиха Кели пред полицейското управление и се върнаха в хотела.

По пътя Джеймисън каза:

– Две убийства и едно самоубийство. Три жертви, сред които патоанатомът, извършил аутопсиите на убитите и манипулирал резултатите. Най-вероятно е бил шантажиран заради изневерите си. А човекът, открил първия труп, е изчезнал безследно и най-вероятно е мъртъв. Истинска каша!

– Плюс един деветдесетгодишен старец, който знае много, но не иска да ни каже нищо – добави Декър, докато се взираше смръщено през прозореца.

– Съгласна съм, че Креймър е дошла тук заради онова, което ѝ е казал Брад Даниълс. Но ако той продължава да мълчи, няма какво да направим. Не можем да го изтезаваме.

– Но можем да го обвиним във възпрепятстване на правосъдието и да го заплашим със затвор.

– Затвор за деветдесетгодишен ветеран от войната, който живее в старчески дом? Сериозно ли говориш? Нито Бюрото, нито съдът би направил подобно нещо.

В този момент избръмча телефонът, който Уил Роби му беше оставил.

– Да? Какво има?

– Ела на това място след половин час – каза Роби, съобщи адреса и затвори.

Декър погледна Джеймисън, която попита:

– Какво става?

– Промяна в плановете.

Той въведе адреса в телефона си и двамата с Джеймисън потеглиха натам.

Адресът, който Роби му продиктува, се намираше на двайсет и пет километра от града. На мястото се издигаше изоставена жилищна сграда.

– Предполагам, че това е една от жертвите на последната криза – каза Джеймисън, докато паркираше. – Къде е този Роби?

Уил Роби излезе от сенките край входа и подвикна тихо:

– Последвайте ме.

Той ги поведе през закрит пасаж към задната част на сградата. Стигна до една врата, отвори я и ги подкани да влязат.

– Приятно ми е да се запознаем, Роби – каза Джеймисън, докато минаваше край него.

Той само кимна.

Когато и тримата влязоха, Роби затвори и заключи вратата, след което тръгна пред тях покрай празен плувен басейн, потънал в мръсотия. Продължи по тъмен коридор, като го осветяваше с тактическо фенерче. После отвори друга врата и отново подкани Декър и Джеймисън да влязат.

В стаята седеше Синия в елегантен костюм с вратовръзка. Така облечен, той спокойно можеше да се слее с гостите на почти всеки прием във Вашингтон, но в Лондон, Северна Дакота, щеше да се набива на очи.

– Господин Декър, агент Джеймисън, моля, седнете – каза им Синия.

– Кой сте вие? – попита Декър.

– Основателен въпрос. Всеки момент ще ви кажат… Ето!

Декър извади телефона, който звънна в джоба му.