Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

На излизане Декър се обърна и попита:

– Много злополуки ли стават тук?

– Не. При нас е спокойно и безопасно. Няма нищо общо с Ирак или Афганистан – добави Съмтър с насилена усмивка.

– Чудесно. Продължавайте в същия дух.

Докато вървяха към джипа, Джеймисън полюбопитства:

– Защо го попита за злополуките?

– Защото исках да науча отговора – отвърна рязко Декър. – А този отговор постави друг въпрос.

– Какъв? – попита Кели.

Декър посочи линейките.

– След като тук е безопасно, защо, по дяволите, са им притрябвали толкова линейки?

Когато Декър се върна в хотелската си стая, той реши да послуша съвета на Джеймисън и се обади на сестра си, макар и не с онази цел, която имаше предвид партньорката му.

– Ще получа удар! – възкликна Рене. – Еймъс Декър се обажда на сестра си! Не може да бъде!

– Като бяхме деца, така и не разбрах, че имаш такова чувство за хумор, Рене.

– Разочарован си от последния ни разговор? Искаш да поправиш нещата?

– Трябва ми само телефонния номер на Стан.

– Не ти ли го даде, когато се видяхте?

– Не го поисках, не ми се стори уместно предвид обстоятелствата.

Рене продиктува номера и Декър си го записа.

– Благодаря. Между другото, Стан спомена, че Тим е бил съкратен.

– Това беше преди година. Стъпи си на краката, Даян има хубава работа, и двамата се справят добре. А и нямат деца, за които да се грижат, което сигурно не е лошо в подобни моменти. Е, сега вече можеш да не ми звъниш още една година.

– Моля? Защо?

– Ще трябва да се възстановя от шока, че разговарях два пъти с теб за толкова кратък период.

Следващото обаждане на Декър беше до зет му. Оказа се, че Стан Бейкър ще свърши работа към пет и половина. Уговориха си среща в "Окей, жокей" в седем и половина.

Дотогава имаше доста време и той реши да го оползотвори.

Извади доклада от аутопсията на Айрин Креймър, която Уолт Садърн бе извършил. Прочете го отново, страница по страница, ред по ред. Когато стигна до едно конкретно изречение в дълъг абзац към самия край, той се изправи рязко.

Мамка му!

Излезе от хотела. Дъждът беше спрял, но влажността беше убийствена. Зави наляво и скоро се озова пред погребалната агенция. Иззад малкото бюро на рецепцията се надигна млад мъж с черен костюм и бяла риза. Декър попита за Уолт Садърн. Оказа се, че той отсъства, но съпругата му е тук.

Тя се появи само след минута. Не беше облечена в черно, а в розово. Откроява се като фламинго в пустиня, помисли си Декър и едва тогава осъзна, че Лиз Садърн е изключително привлекателна жена. Той се зачуди дали наистина ѝ е приятно да работи с мъртъвци. Но от друга страна, все някой трябваше да върши тази работа.

– Какво мога да направя за вас, агент Декър?

– Надявах се да разговарям със съпруга ви.

– Извън града е. Ще се върне утре. Има ли нещо, с което да ви бъда полезна?

В отговор Декър ѝ връчи доклада от аутопсията.

– Трябва да изясним няколко въпроса.

Тя го погледна изненадано.

– Въпроси по доклада на Уолт?

– Обичайна практика е разследващите полицаи и агенти да задават уточняващи въпроси по доклада на патоанатомите.

– Не мога ли аз да ви помогна? Научила съм доста покрай Уолт…

Декър прелисти страниците и посочи един по-дълъг параграф.

– Ето тук, точно по средата, пише, че стомахът и червата на Креймър са били разрязани.

Садърн изглеждаше видимо напрегната.

– Това не е ли стандартна процедура? Имам предвид, изваждането на стомаха и разрязването му с цел анализ на съдържанието.

– Така е, но тези разрези не са били извършени от съпруга ви. Затова искам да видя тялото, и то веднага.

Садърн въведе Декър в помещение с много ниска температура. След жегата навън това му дойде добре.

От фурната във фризера.

Една от стените бе заета от малки стоманени врати на хладилни камери.

Садърн отвори една от тях и издърпа масата.

– Ето я – каза.

Декър кимна и зачака да го остави сам, но по всичко изглеждаше, че тя няма такова намерение.

– Благодаря ви – каза той, – ще ви повикам, когато приключа.

Садърн се поколеба, но в крайна сметка излезе.

Декър се надвеси над масата, когато изведнъж осъзна нещо.

Стаята не е електриковосиня.

Не че усещането му липсваше. Но мозъкът му явно бе започнал да се променя, абсолютната му памет даваше засечки и той се улавяше, че забравя неща, които никога не бе очаквал да забрави. И това не го радваше.

Отметна чаршафа и впери очи в Айрин Креймър.