Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

Стюарт се засмя, извади къса пурета от джоба си и я пъхна в устата си незапалена.

– Както обикновено, баща ти пести от материали. Непрекъснато получавам оплаквания от наши служители. Затова започвам сам да им строя жилища.

Каролайн Досън го изгледа ядосано.

– Ако имат някакви оплаквания, би трябвало да се обърнат към нас, не към вас. Създали сме цял отдел, който се занимава с подобни проблеми.

– Не се съмнявам ни най-малко – извъртя театрално очи Стюарт. – Обзалагам се, че жалбите са ви приоритет.

На Досън явно ѝ писна от двамата Макклелън. Тя погледна Декър и Джеймисън и каза:

– Дано да откриете онзи, когото търсите. А сега ме извинете.

Тя им обърна гръб, а Шейн Макклелън извика след нея:

– Надявам се да се видим скоро, Каролайн.

Досън не се обърна, а само махна с ръка.

Декър забеляза, че Стюарт Макклелън я проследи с поглед чак до вратата. Когато тя излезе, той подхвърли:

– Това момиче има сериозни проблеми с овладяването на гнева.

– На мен ми се стори съвсем уравновесена – каза Джеймисън.

– Татко, трябва да признаеш, че Каролайн работи здраво – обади се Шейн.

– Така си е. Иска ми се да вземаш пример от нея.

– Животът не се изчерпва само с работата – отвърна синът му и погледна към вратата, през която бе излязла Каролайн.

Стюарт забеляза това и заби пръст в широките гърди на Шейн.

– Ти работиш за нашето семейство. Дължиш лоялност единствено на мен и на никой друг. И ако бизнесът ти бъде приоритет за по-дълго време, ще разполагаш с достатъчно средства да правиш каквото си искаш, след като приключиш със служебните си задължения. – Стюарт погледна Декър и попита: – Прав ли съм?

– Хората са различни. Не може да ги слагаме под един знаменател.

– Да… Като ви слушам, започвам да се чудя как сме успели да се освободим от англичаните или да спечелим Втората световна. Желая ви късмет в разследването, защото имам чувството, че с отношението, което демонстрирате, ще имате нужда от целия късмет на света, за да успеете.

С тези думи Стюарт Макклелън се обърна и си тръгна.

Шейн изгледа неловко Декър и Джеймисън.

– Баща ми… той обича да чете лекции.

– Личи си – отвърна Джеймисън.

– Беше ми приятно да се запознаем – каза Шейн и бързо се отдалечи.

– Не бих изтърпяла баща му и пет секунди – промърмори тя.

Когато Декър не отговори, Джеймисън го погледна. Той се взираше напрегнато в тавана.

– Какво ли правеха Макклелън тук?

– Защо те интересува?

– Защото никога не знаеш как ще се развият нещата, Алекс.

– Това е една от най-необичайните сгради, които съм виждала, особено на такова място – каза Джеймисън, когато с Декър и Кели приближиха пресечената пирамида – най-голямата забележителност на комплекса "Дъглас С. Джордж".

Тя беше заобиколена от съвсем обикновени постройки.

– Спомням си – каза Кели – как я гледахме като деца и си представяхме, че вътре се случват какви ли не фантастични неща. Въобразявахме си, че това е замък, а в него е затворена принцесата и ние трябва да я спасим. За целта трябваше да нападнем замъка с велосипедите си и да го превземем.

Джеймисън го погледна развеселена.

– И успяхте ли да я спасите?

– Само във въображението си – усмихна се сконфузено той. – Всъщност не можехме да припарим до това място. Случваше се да се пробваме. Веднъж срещнахме един войник, който носеше огромен автомат. Май всички се подмокрихме, когато той изскочи изневиделица… така и не видяхме откъде. Но се оказа симпатичен, не ни нахока. Бяхме просто банда глупави хлапета. Войникът ни даде по една дъвка, предупреди ни да стоим по-далече от комплекса и ни отпрати да си ходим.

– Спомена, че има инциденти от време на време – каза Декър.

– Обичайните глупости. Някое и друго пиянско сбиване.

– Нещо по-сериозно?

– Не, нищо.

– Добре – отвърна замислено Декър.

Минаха през охраната на портала – четирима мъже със строги изражения, бронежилетки и автомати в ръце. Всичките бяха облечени изцяло в черно, а на гърбовете им пишеше: ОХРАНА.

– "Вектор"? – прочете Декър името на ръкава на един от охранителите.

– Фирмата подизпълнител, която отговаря за това място. Те са поделение на друга компания, която е голям играч в тази сфера. Така поне съм чувал.

Джеймисън подкара джипа към едноетажна тухлена сграда, разположена близо до пирамидата.

Декър огледа редицата от линейки, паркирани край нея.

На входа ги посрещна друг охранител, който ги заведе до просторен кабинет. Охранителят си тръгна и Кели запозна Декър и Джеймисън с полковник Марк Съмтър. Той се оказа среден на ръст, около петдесет-годишен, в добра форма, с бръсната глава и проницателни сини очи. Беше в бойна униформа с камуфлажни шарки.