Дэвид Балдаччи - Бягството

Сега Мартин Ейбъл беше кралят на АНС — един факт, който му донесе и доста неприятности след разкритията на Едуард Сноудън. Агенцията се беше превърнала в обект на интензивни атаки от страна на медиите, борещи се за абонаменти и рейтинг, а Конгресът правеше отчаяни опити да изглежда така, сякаш върши нещо. Резултатът беше истински бум в теорията на конспирациите.

Може би основателен.

За генерал Ейбъл директорският пост в централата на АНС най-вероятно беше последната спирка. Повечето висши офицери начело на АНС излизаха в запаса веднага след изтичането на мандата им там. Ейбъл беше на шейсет, доста близо до задължителната възраст за пенсиониране. Което при определени обстоятелства би могло и да се отложи.

В момента в американските ВВС имаше трийсет и осем действащи генерали с три звезди. С поемането на АНС Ейбъл автоматично беше получил и четвърта. Такива във ВВС имаше само тринайсет, а общо във всичките родове войски — трийсет и четири. Една доста елитна компания.

Освен това Ейбъл беше оглавил съдебния състав по делото на Робърт. По-рано двамата бяха работили в тясно сътрудничество. Генералът обичаше да има протежета, с които да се пъчи, и не пропускаше да се хвали с постиженията на Робърт. Менторството на талантливи хора помага и на собствената ти кариера, а Ейбъл беше от хората, за които кариерата бе най-важното нещо на света. Поне такъв го помнеше Робърт, а неговите спомени никога не му изневеряваха.

Когато започнаха проблемите му, генералът не го потърси нито веднъж. Робърт не можеше да му се сърди, понеже знаеше какво означава асоциативна вина — нещо, вкоренено дълбоко в армията. Всеки се пази от лайното, защото знае, че ако случайно го настъпи, вонята ще му остане за цял живот.

И така, Дофри бе повишен едновременно с Ейбъл. След което бе умрял, но Ейбъл продължаваше да е жив и здрав и да оглавява разтърсваната от скандали АНС. Основната му задача беше да потушава пожари и да очаква нови. Доста зает човек.

Може би твърде зает, за да си спомня миналото.

Колко ли време бе необходимо за планирането на онова, което се случи във ФВЗ? Вероятно няколко месеца.

А за покриването на нещата по-късно?

Дали Дофри бе участвал в плана? Дали се бе появил в Канзас със задачата истината да остане неразкрита? Или обратно — с намерението да я открие?

По-скоро второто, каза си Робърт. Кой убива съзаклятниците си?

Двама души свидетелстваха на процеса срещу него. Вероятно и те бяха замесени.

Сюзан Ренълдс го обвини за диска в джоба му, надлежно открит от охраната. Но той нямаше представа как се е озовал там. Записаните върху него файлове бяха засекретени, а това означаваше само едно: Робърт Пулър беше откраднал поверителна информация.

Другият свидетел, Найлс Робинсън, обяви, че го е видял в компанията на мъж, който по-късно бил разкрит като агент на иранското правителство. Робърт никога не се беше срещал с подобен човек, но твърдението на Робинсън бе подкрепено от снимки.

Свидетелите и веществените доказателства имаха опустошителен ефект. Въпреки това Робърт продължаваше да вярва, че няма да го осъдят, защото беше невинен. Дълбокото му убеждение, че ще бъде оправдан, не се разклати дори когато в компютъра му се появиха улики за участие в хазартни игри онлайн.

Същевременно той не беше чак толкова наивен, за да вярва, че невинните хора не попадат в затвора. Но когато ставаше въпрос за военен съд, беше напълно убеден, че няма как да се случи. И това продължи почти до края на процеса. В един момент беше решил да даде показания в своя защита, да отхвърли обвиненията и да предложи някои свои теории за това, което се случваше.

След което дойде писмото.

Пъхнато под възглавницата в килията, където очакваше решението на съда. Нямаше представа как се е появило там.

Отвори го и прочете краткото му съдържание. Съобщението беше ясно: Ако предприемеш нещо, за да спасиш себе си, ще пострадат най-близките ти роднини. Те ще бъдат наказани заради теб.

Е, най-близките му роднини бяха само двама. Брат му и баща му.

В първия момент реши да покаже писмото в съда. Може би то щеше да докаже невинността му, макар че най-вероятно щяха да решат, че го е написал сам.

Всъщност той бързо отхвърли подобен вариант и отказа да даде показания. Просто се примири със съдбата си. Осъдиха го, след което беше изпратен във ФВЗ.

Задължителното обжалване беше неуспешно, а той така и не пробва други позволени от закона действия. Примири се, че ще прекара останалата част от дните си в затвора. Един невинен човек, осъден на доживотен затвор. Можеше ли да има по-тежка съдба? Понякога си мислеше, че смъртното наказание със сигурност би спестило голяма част от мъките му.