Дэвид Балдаччи - Бягството

— Не е нужно да го правиш.

— Напротив, нужно е. Забелязах как ме гледаш и затова искам да го направя.

— Мисля да си ангажирам стая.

— Нали си имаше стая?

— Освободих я веднага след като те оставих на гробището. Планирах да проверя още някои улики, преди да замина за Вашингтон. Но нещата се промениха след инцидента с Макри и появата на Шайрин. Можем да тръгнем утре сутринта, а аз ще се регистрирам тук.

— Пулър…

Но той вече беше напуснал бара и крачеше към рецепцията.

Скръстила ръце пред гърдите си, Нокс остана да гледа след него. Жената зад гишето проведе няколко телефонни разговора, а Пулър ставаше все по-намръщен.

— Много съжалявам — каза най-сетне тя. — Опитах дори най-скъпите хотели в центъра, но без резултат.

— Благодаря — рече Пулър и се върна при Нокс.

— Какво става? — попита тя.

— Някакъв конгрес на животновъдите. Преди десет минути са ангажирали последната свободна стая в хотела.

— Животновъди ли? — усмихна се Нокс. — Не знаех, че и те си правят конгреси. Какво обсъждат, за бога? Може би как се доят крави?

— Това означава, че всички хотели са пълни — отвърна Пулър.

— Е, моята стая е на разположение. Да вървим.

Пулър излезе от банята, облечен с долнище на анцуг.

Нокс пристъпи към него и му подаде телефона си.

— Можеш да го провериш — обяви тя. — Докато се преобличаше, не съм водила разговори и не съм изпращала имейли или есемеси. Ако искаш, можеш да го задържиш, докато пристигнем във Вашингтон.

— Вече наистина прекаляваш.

— По-скоро действам както трябва.

Вратата на банята се затвори зад гърба й. Миг по-късно се разнесе шуртене на вода.

Пулър огледа стаята. Едно легло и един фотьойл. Лицето му се разкриви в гримаса при мисълта да прекара нощта в някакъв тесен за него фотьойл. Сведе очи към пода. Дюшеме.

Обади се на рецепцията и поиска походно легло. В хотела нямаше такова — животновъдите ги бяха заели всичките.

— Имаме детско легло — каза жената.

— Благодаря — рече Пулър и затвори.

Умница.

Седна на фотьойла и погледна телефона на Нокс. Тя беше махнала автоматичното заключване, за да елиминира необходимостта от парола. Нямаше нито входящи, нито изходящи разговори. Той провери за есемеси и имейли, но не откри такива. Беше му казала истината. За всеки случай отвори кошчето, но и в него нямаше нищо.

Остави телефона на нощното шкафче, протегна крака и зачака. Чуваше шуртенето на водата в банята. После Нокс запя. Мислите му неусетно го отнесоха далече назад към един човек.

Майка му.

Отношенията между родителите му винаги бяха обтегнати. Майка му беше кротка жена, но проявяваше желязна воля всеки път когато Джон Пулър-старши я притискаше в ъгъла. Същевременно беше много привързана към момчетата си… докато един ден внезапно не изчезна от живота им.

Преди това си беше взела душ. Точно това пробуди спомените му. Чуваше шуртенето на водата и песента на майка си. Пулър играеше в задния двор. Спомни си, че беше погледнал къщата в близост до военната база. Майка му беше на прозореца, увита в хавлия и с все още влажна коса. Очите им се срещнаха. Тя се усмихна и му помаха, а той й отвърна.

Тогава я видя за последен път. Когато влезе вътре, нея вече я нямаше. Мащабното издирване, което последва, остана без резултат. Оттогава баща му никога не бе споменал името й.

За приятелите си Джаклин Пулър беше Джаки. А тя имаше много приятели, значително повече от баща му. Хората се страхуваха от него, но нея я обичаха. Нямаше ден от живота му, в който да не мислеше за нея. Нито един.

Представи си лицето й, усмивката, помахването. Бяха изпълнени с любов и насърчение и нищо не предвещаваше този трагичен и загадъчен край.

До слуха му долетя глас и образът започна да се размива.

— Пулър? Пулър?

Някой разтърси рамото му.

Спомените се стопиха и той отвори очи. За един миг му се стори, че пред него стои отдавна изгубената му майка.

Но това беше Нокс, увита в хавлия и с мокра коса.

— Добре ли си?

В очите й се четеше загриженост.

Пулър се прокашля и рязко се изправи, а тя машинално отскочи назад, тъй като той без малко не настъпи босите й крака.

— Извинявай, но нещо се бях замислил — каза той.

— Чудя се за какво — засмя се тя.

Той й се усмихна насилено, взе телефона от шкафчето и й го подаде.

— Мисля, че това беше твое.

— Сигурен ли си, че не искаш да го задържиш?

— Сигурен съм, че би било излишно.

Тя върна телефона на нощното шкафче, след което огледа фотьойла, пода и леглото.