Дэвид Балдаччи - Бягството

— Подкупът за това, което е направила?

Нокс кимна.

— Откъде идват парите?

— Оказаха се непроследими дори за нас. Извадихме късмет, че я засякохме, но източникът си остава загадка.

— Как стигнахте до нея?

— УРС дочу слухове, нищо повече. Но те бяха достатъчно странни, за да ни насочат към ФВЗ. Направихме проверка на персонала, при която изскочиха няколко подозрителни имена. Сред тях беше и това на Макри.

— В служебното й досие нямаше нищо необичайно.

— Живяла е сама, без никакви роднини наблизо, крайно амбициозна.

— Мнозина военнослужещи са такива.

— Тя обаче е имала доста дългове.

— Защо? Армията е поела обучението й в Уест Пойнт.

— Става въпрос за дългове на борсата, свързани предимно с нискодоходни акции. Била е вътре с около осемдесет хиляди долара — сума, която спокойно би могла да се покрие от подкупа и пак да й останат достатъчно средства за приличен живот.

— Това го нямаше в досието й.

— Така е. Армията не се интересува от личните финанси на своите служители, а и падежът на задълженията й все още не беше настъпил.

— Но въпреки това вие ги засякохте.

— Да.

— Защо не си ми казала нищо за това, по дяволите? — намръщи се Пулър.

— Казвам ти го сега, въпреки че шефовете ми със сигурност ще ме уволнят, ако научат. — Тя скръсти ръце пред гърдите си, облегна се назад и изпусна дълбока въздишка. — Ние с теб имаме коренно различно обучение, Пулър. Още от първия ми ден в армията започнаха да ми внушават, че трябва да работя под прикритие. Това означава да не се доверявам на никого извън своя кръг, да крия тайните си, а когато се налага — да прибягвам и до откровени лъжи. Казано с други думи, мен са ме учили да отблъсквам и мамя, точно както теб са те учили да разследваш местопрестъпленията. Години наред съм усъвършенствала тези умения. Просто не знам какво ще се случи, ако командването научи за този разговор.

— Тогава защо го провеждаш? — попита Пулър.

Тя се засмя, но после отново стана сериозна.

— Заради честността ти, а и защото проклетото ти благородство ме кара да се чувствам някак… засрамена. Не ми е комфортно, когато те заблуждавам. Мислех, че отдавна съм се издигнала над подобни емоции, но се оказа, че не е така.

— И сега какво? — попита след продължителна пауза той.

— За мен нещата са ясни — отвърна тя. — Моля те за втори, а може би и за трети шанс, но не бих те обвинила, в случай че този път откажеш да ми повярваш.

Пулър помълча и каза:

— Онзи белег и раната под него са достатъчно истински. Забелязах как куцаше на влизане в къщата, видях и гримасата ти, когато седна на стола. — Той извърна очи към съседната стая. — Предполагам, че си паднала точно на тази страна, когато си се хвърлила на пода да избегнеш куршума. Адски те боли, нали?

— Да — каза Нокс. — В момента съм готова на убийство за таблетка болкоуспокоително…

— Е, Деветстотин и втора група в Левънуърт подчинена ли е на АНС? — попита той.

— АНС е навсякъде, Пулър. А Деветстотин и втора не е изключение.

— Разбирам колко ти е трудно да изречеш тези думи.

— Обучението си е обучение, но въпреки това възнамерявам да се възползвам от малкото свободна воля, която ми е останала.

— Окей. Това все пак е начало.

Телефонът му иззвъня миг по-късно. Беше Шайрин Кърк.

— Здрасти, Шайрин — вдигна той. — Може ли да ти звънна след няколко минути? В момента съм зает.

— Не, не можеш — отсече Кърк. — Къде си?

— В Левънуърт.

— Аз също.

— Моля?!

— Току-що кацнах и в момента се придвижвам с такси, за да те открия.

— Какво търсиш в Канзас, по дяволите?

— Това не е за телефон. Не можем ли да се срещнем някъде?

Пулър стрелна с очи Нокс, която напрегнато го наблюдаваше.

— Да, има едно заведение… — Продиктува адреса и добави: — В момента съм с един агент на УРС. Бих искал да присъства и тя.

— Предпочитам да говорим насаме.

— Тя също ще дойде, Шайрин. Аз й се доверявам, значи можеш да й се довериш и ти.

— След трийсет минути — рязко отвърна Кърк и прекъсна връзката.

— Кой беше? — попита Нокс.

— Шайрин Кърк, моя позната от военната прокуратура.

— Откъде идва?

— От Вашингтон.

— Защо е била толкова път?

— За разговор на четири очи. Сигурно е важно.

— Благодаря за доверието. Но ако тя се чувства неудобно, бих могла да…

— Не, Нокс. Вече сме екип, значи оставаме заедно.

— Сигурен ли си?

— Хайде да тръгваме.

Върнаха се в Левънуърт, всеки със своята кола, след което се срещнаха в тяхното заведение. Пулър й задържа вратата, забелязал колко тежко стъпва заради контузията.