Дэвид Балдаччи - Бягството

— Откога лежи във ФВЗ?

— Малко повече от две години.

— Доста дълъг срок, ако си намислил да измъкнеш някого.

— Не е така, особено ако трябва да намериш инструмента, с който да го направиш.

— Говориш за вътрешна помощ, нали?

— Това не може да стане нито лесно, нито евтино. Лично аз се надявам да не е така, тъй като неизбежно ще бъдат замесени и хора с униформи.

— Не знам какво мога да направя, след като делото е засекретено. Но официалната заповед за разследване ти дава право да поискаш отварянето му чрез съответните процедури.

— Може би да, може би не. Но засега предпочитам да не използвам официалните канали. В тази връзка си помислих, че може би ти познаваш хора, които имат право да го изискат.

— За това е нужна съдебна заповед, Пулър — остро каза тя. — Подобна на тази, с която е било засекретено.

— От часовете по физика в гимназията си спомням, че на всяко действие има равно по сила противодействие — каза той.

— А пък аз си спомням от Юридическия факултет, че в подобни случаи глупачката, която си позволи това, много бързо ще си изгуби лиценза.

— Не искам да те въвличам в неетично поведение, Шайрин. Достатъчно добре те познавам. Молбата ми е да провериш дали има начин да стигна до делото. Да получа нещо за четене или да поговоря с осведомен човек. Изобщо всичко, което би ми помогнало да науча повече, отколкото знам сега. Военните не изхвърлят нищо. Все някъде е останала следа.

Поредната пауза се проточи толкова дълго, че Пулър се запита дали линията не е прекъснала.

— Шайрин?

— Тук съм, тук съм — каза тя. — Просто ми трябва минута, за да се запитам защо въобще обмислям да ти помогна.

— Значи все пак се питаш? — обнадежди се Пулър.

— Ще звънна на един-два телефона и ако открия нещо, ще ти се обадя. Ако това не се случи, няма да ти се обадя. Така добре ли е?

— Добре е. Благодаря ти, Шайрин.

— Недей да ми благодариш.

— Знам, че молбата ми е необичайна.

— Не е само необичайна, а немислима! Но да поискат от теб да поемеш случая е нарушение на всички армейски правила! Затова предлагам ти също да се запиташ защо всъщност го правят. Лично аз не виждам по какъв начин това ще те удовлетвори въпреки официалното разрешение на СНС.

След тези думи тя затвори и Пулър бавно прибра телефона в джоба си.

Не беше юрист, но беше контактувал достатъчно дълго с такива, за да е сигурен, че те умеят да надушват проблемите дори когато се появяват в другия край на света. Вероятно защото бяха от онези хора, които неизменно твърдят, че чашата е наполовина празна — нещо, което в този момент и самият той би трябвало да направи.

Защо наистина възлагат разследването именно на мен?

Шиндлър, Дофри и Райнхарт му бяха предложили достатъчно основания — всичките приемливи и логични. След което Дофри умря.

Когато се разнесоха женски писъци, той все още разсъждаваше по въпроса.

Пулър машинално посегна към кобура и измъкна пистолета си.

Писъците несъмнено бяха женски. Той притича до единствения прозорец и надникна навън. Видя четири фигури. Бяха трима мъже и една жена — онази, която беше пищяла. Това не беше предположение, защото тя пищеше и в момента.

Огледа мъжете. Не можеше да види лицата им, защото бяха с гръб към него, а и външното осветление беше слабо. Но нямаше проблем да прецени габаритите им. Двама бяха едри почти колкото него, а третият — по-дребен. Най-дребна беше жената. Единият мъж я беше стиснал за гърлото и я влачеше надолу по стълбите.

Пулър набра 911 и докладва за това, което беше видял. После скочи към вратата и я отвори — точно навреме, за да види как групичката изчезва в улицата.

Стиснал пистолета, той безшумно се спусна по стълбите и се затича диагонално през вътрешния двор. Спря в началото на улицата и предпазливо надникна зад ъгъла. От мрака отново се разнесоха писъците на жената и той ускори крачка.

В следващия момент се оказа проснат на настилката, а пистолетът излетя от ръката му.

Претърколи се и вдигна глава. Тримата стояха около него и го гледаха. На лицата им имаше скиорски маски. Жената не се виждаше никъде.

Едва сега си даде сметка, че това е засада, в която жената е играла ролята на примамка.

А аз — ролята на идиота, който попада в капана.

В главата му бяха насочени три пистолета, които автоматично го лишаваха от всякакви шансове. Единственото нещо, което успя да направи, беше да стане и да вдигне ръце над главата си.