Дэвид Балдаччи - Бягството

Отсреща настъпи тишина. После:

— Джон Пулър? Къде се загуби напоследък, човече?

Шайрин Кърк беше военен прокурор с близо двайсетгодишна безупречна кариера. Беше водила част от делата по разследванията на Пулър и всичките бяха завършили с осъдителни присъди. В момента беше четирийсет и четири годишна, дребна и слаба, с червеникаворуса коса и лице, осеяно с лунички. Нейните „ирландски капчици“, както ги беше нарекла преди време. Работеше във Вашингтон, където си беше спечелила репутацията на умна, честна и съвестна юристка, която бе готова да ти срита задника в момента, в който се опиташ да я излъжеш, независимо колко звезди кичат пагоните ти. Другото й забележително качество беше свързано с бирата — Пулър беше виждал с очите си как изпива повече от мъже канари и шампиони на халбата.

— Обикалям тук-там, Шайрин.

— От доста време не сме работили заедно.

— Значи е време да го направим.

— Чакай малко! Не беше ли ти военното ченге, което простреля някакъв в Небраска?

— В Оклахома.

— Добре де, един от забутаните средни щати. Нещо в тази връзка се появи на бюрото ми… Добре ли си?

— Да, добре съм. Но другият не чак толкова. Не го убих, обаче известно време ще куца. Нямах намерение да се стига дотам, но той не ми остави избор.

— Къде си сега?

— В Канзас.

Нова пауза, този път още по-продължителна. Пулър почти чуваше как мозъкът й прещраква, прехвърля и сортира информацията, за да стигне до безпогрешното заключение.

— Където е ФВЗ — отсече тя.

— Да. Намира се съвсем наблизо.

— Малко съм изненадана, че си там — загрижено рече тя, сякаш надушваше поредния юридически капан.

— Аз също — отвърна той. — Но всичко е официално подписано и подпечатано.

— Нима искаш да ми кажеш, че разследваш бягството? — недоверчиво попита тя.

— Точно това ти казвам.

— Стига, моля ти се, будалкаш ме!

— Не.

— Да не би армията да е изгубила шибания си мозък?

— Не мога да ти кажа.

— Значи ти си изгубил своя!

— Надявам се да не е така.

— А пък аз се надявам заповедта ти да идва от най-високо място, Пулър. В противен случай може да се окаже, че трябва да те съдя за поне десет нарушения на закона.

— Без такава заповед нямаше да съм тук, Шайрин.

— Писмена, нали? Защото началниците имат навика да си губят паметта, когато нещата загрубеят.

— Писмена, разбира се. Издадена лично от генерал и сведена до прекия ми командир по каналите на СНС. Това стига ли ти?

— По дяволите, мръснико! Нима изненадите няма да свършат най-после? Защо ми се обаждаш? Ако наистина си в Канзас, значи си твърде далече, за да изпием по няколко бири.

— Обаждам ти се заради брат ми.

— Какво мога да знам за брат ти, освен че вероятно е избягал от ФВЗ? А пък ти си там, за да разследваш престъпление, до което дори не трябва да припарваш.

— Пак чувам думата „вероятно“ — промърмори Пулър.

— Е, и?

— Не си първата, която я използва във връзка със случая.

— Логично, Пулър. Помисли и ще видиш, че е така. Хората не бягат от този затвор. Нима допускаш, че армията изгаря от желание да признае подобно нещо? Сигурно важните клечки все още се молят да се е заклещил някъде във вентилационната система или пък да е станало някакво недоразумение.

— И така, какво точно знаеш за брат ми?

Тя не отговори, но Пулър долови шумоленето на хартия и мекото изщракване на химикалка. Явно беше готова да си води бележки. Той не знаеше дали това е добър признак.

— Искам да науча повече за неговото дело — добави той.

— За неговото дело?

— Да. Онова, което е разгледал военният съд.

— За да разбереш какво?

— Всичко.

— Нима не си го проучил досега?

— Не съм.

— Защо?

— Беше засекретено, вероятно заради съдържанието му.

— Националната сигурност — каза тя, а Пулър си представи как се мръщи и поклаща глава. Отдавна знаеше, че Шайрин Кърк не обича тайните. По това си приличаха. — Добре, но защо ти трябва да знаеш детайли по делото му?

— Защото се опитвам да го открия. Ако знам защо е влязъл в затвора, това със сигурност ще ми предостави някои следи.

Пулър искрено се надяваше, че тези думи ще успеят да я заблудят. Ако не по друга причина, то поне заради късния час.

— Добре — процеди тя. Скептицизмът й струеше от тези две срички.

— Ще се съгласиш, че бягството от ФВЗ е нещо наистина забележително.

— Прав си.

— Може би някой му е помогнал.

— Говориш за хора, с които е бил близък навремето, така ли?

— Това е само една теория.