Дэвид Балдаччи - Бягството

Излезе от стаята си, качи се в пикапа и потегли към Левънуърт. Лесно откри мотела, пред който все още имаше военна охрана. Беше копие на неговия в Канзас Сити — евтин, стар и разположен доста встрани от главния път.

Командировъчните на един генерал със сигурност покриваха някой далеч по-луксозен хотел. Освен това Робърт беше наясно, че Дофри спокойно би могъл да отседне и в апартаментите за офицери на Форт Левънуърт. Различните родове войски проявяваха голямо гостоприемство едни към други, дори и само за да се изфукат с това, което имаха.

Паркира на известно разстояние от мотела и пое обратно пеша, за да огледа обстановката. Подмина входа, стигна до ъгъла и се дръпна малко встрани. Усети как сърцето му ускорява ритъма си. Все още не беше свикнал да бъде под открито небе. Във ФВЗ беше поставен под режим 23:1 — двайсет и три часа в изолация и само един за разходка. По тази причина свободното разхождане по улиците и храненето в компанията на десетки хора представляваше голяма промяна. Отново се загледа към мотела. Решението му да се появи тук беше възнаградено след секунди по най-неочакван начин.

Пред входа спря бял шевролет седан, което моментално привлече вниманието му. Марка, модел и цвят, използвани от военните. От него слязоха мъж и жена.

Зърнал брат си, Робърт буквално замръзна, макар и само за една секунда. После заднишком се отдръпна по-назад, но без да отмества очи от високата и внушителна фигура на брат си.

Какво, по дяволите, търси тук?

Това разследване не беше на ОКР. Но и да беше, армията нямаше да го повери на Джон Пулър — дори само заради подозренията, че може да поддържа някаква връзка с брат си.

Но въпреки това мъжът, който влезе в мотела със служебна карта в ръка, беше Джон. Жената с него беше висока и стройна брюнетка, но Робърт не успя да види много добре лицето й.

Значи брат ми разследва случая. Чудя се какво друго разследва.

Нима военните наистина бяха решили да ги изправят един срещу друг?

Често си беше задавал въпроса какво би направил брат му, ако получи заповед да разследва бягството му от военния затвор. Но въпреки умствения си капацитет и параноята след толкова години работа в разузнаването той дори за миг не беше допуснал, че някой може да възложи тази задача на собствения му брат, чиято крайна цел ще е да го върне обратно, жив или мъртъв. Независимо от мелодраматичността на този изтъркан от употреба израз.

А някои хора определено ме искат мъртъв.

Изчака Джон да изчезне във вътрешността на мотела и с бърза крачка тръгна към пикала. Беше абсолютно сигурен в новото си лице и променения си външен вид, но познаваше добре изключителната наблюдателност на по-малкия си брат. Понякога тя беше плашеща. По тази причина Робърт нямаше никакво намерение да рискува.

Качи се в пикапа и дълго седя неподвижен. Мислите му бяха фокусирани върху едно-единствено нещо, което нямаше нищо общо с мъртвеца в затворническата килия.

Брат му беше тук. Дори не му се мислеше докъде можеха да стигнат нещата, които и така бяха достатъчно сложни.

А сега? Това, което се опитваше да направи, изведнъж му се стори невъзможно. Защото по всяко време можеше да се натъкне на брат си.

Джон Пулър седеше в мотелската си стая, заковал поглед в стената. След тежката нощ двамата с Нокс се прибраха да поспят, а след това се върнаха в мотела, в който бяха намерили трупа на Дофри. Пулър не знаеше какво всъщност очаква да открие при втория си оглед. И не откри нищо. Денят им премина в търсене на нови улики, но също така безрезултатно. Сега отново беше нощ, а разследването им не беше помръднало дори на йота.

В главата му продължаваха да се въртят думите на Нокс, които пронизваха черепа му като назъбен нож. „Или не искаш да знаеш дали брат ти е виновен?“

Наистина ли не искам да знам? Или искам?

Той измъкна телефона от джоба си. Стори му се по-тежък от тухла.

Отвори списъка с контактите и започна да го прехвърля с палец. Погледна часовника си. Беше късно, но на Източното крайбрежие беше още по-късно. Слава богу, че човекът, който му трябваше, беше нощна птица. Пулър познаваше куп нощни птици, защото самият той беше такъв.

Набра номера и зачака. Дрезгавият глас отговори на третото позвъняване:

— Да.

— Шайрин?

— Кой се обажда, по дяволите? — В дрезгавия глас се появи раздразнителна нотка.

— Джон Пулър.

Чу се глухо тупване като от изпусната книга. Последва го тихо звънтене, сякаш някой беше разклатил леда в чашата си. А доколкото той познаваше Шайрин, въпросната чаша беше пълна с джин тоник и много лед, защото, както веднъж беше споделила, важното е да се поддържаш хидратиран.