Дэвид Балдаччи - Бягството

— Да.

— Кои всъщност сте „вие“?

— УРС. Управлението за разузнаване и сигурност.

— Кой беше автор на предупреждението?

— Не знаем. Беше анонимно.

Пулър вдиша. Беше на прага да избухне. Нокс, изглежда, усети това, защото се умълча.

— Какво конкретно пишеше в него? — попита той. Гласът му беше напрегнат, но под контрол.

— Че Робърт Пулър е бил натопен и Министерството на отбраната трябва да разгледа случая му крайно внимателно.

— Кога се случи това?

— Преди около четири месеца. Затова споменах и избора на времето.

— Преди четири месеца! — избухна най-после Пулър. — А ти ми казваш едва сега?! Защо, Нокс, да те вземат мътните?

В следващия миг й обърна гръб и направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания.

— Извинявай — рече. — Сега не е нито времето, нито мястото. Много съжалявам.

Нокс сложи ръка на рамото му и леко го притегли към себе си.

— Погледни ме, Пулър. Моля те!

Той се обърна.

Тя трепереше. Изглеждаше малка и безпомощна в болничното легло.

— Заслужавам всичко, с което би ме нарекъл — прошепна. — Можеш да ми крещиш, да ме ругаеш и дори да ме удариш. Ще го приема.

— Няма да направя нищо подобно.

— Знам, че трябваше да ти кажа по-рано. Но не го направих. Това е нещо като болест за мен… Просто не мога да казвам истината на хората…

Тя произнесе последното изречение почти шепнешком. Може би защото не вярваше, че е направила подобно признание. Пред него. Пред себе си.

Пулър се облегна назад и каза:

— Да забравим кога реши да ми кажеш и да се фокусираме върху нещо друго. Четири месеца? Със сигурност това време им е трябвало да подготвят удара срещу брат ми. Въпросът е откъде са били сигурни, че вие наистина ще концентрирате вниманието си върху Боби?

— Отговорът е очевиден — притеснено отвърна тя. — Явно в УРС има къртица, макар и да изглежда невероятно. Ако си спомняш, аз вече ти намекнах за подобна възможност.

— Значи това е била причината да те включат в разследването — погледна я замислено той. — А не само да ме държиш под око.

— Така е.

— Е, нямаше да е зле, ако го бях научил по-рано — отбеляза Пулър.

— Трябваше да ти кажа — рече тя със зачервено от притеснение лице. — Знам, че правеше всичко възможно, за да откриеш катализатора. Но си мълчах.

— Разбира се, че не съм доволен, Нокс. Но всичко това вече е минало.

Върху лицето й се изписа облекчение.

— Може би вече знаем и кой е анонимният автор на писмото до вас — добави той.

— Кой?

— Найлс Робинсън.

— Защо?

— Аз също имам своите тайни, Нокс — отвърна Пулър, без да отмества очи от лицето й.

Тя замълча — очевидно си даваше сметка, че не е в позиция да го притиска.

А той беше все по-склонен да вярва, че Робинсън е имал предвид именно това, когато е споделил с Боби, че възнамерява да оправи нещата. Резултатът е бил решението му да предупреди УРС, макар и анонимно.

— Някаква идея кой може да е къртицата?

— Не. Но това е човек, който пречи на абсолютно всичко, което вършим. При това без да сме сигурни, че то ще ни доведе до някъде.

— Разбирам.

— А и изобщо не допуснахме, че ще се опитат да ликвидират брат ти. Иначе щяхме да вземем някакви мерки за сигурността му.

— Вярвам ти.

— Именно това нападение ни помогна да осъзнаем, че имаме проблем в собствените си редици. Тоест изтичането на информация е дошло от нас. — Нокс завъртя между пръстите си последното картофче, помълча и попита: — На всички жени ли предлагаш подобна храна?

— Не съм имал връзка с чак толкова много.

— Малко ми е трудно да го повярвам.

— На това специално отношение се радват единствено жените в болнично легло, пострадали при експлозия.

Тя си позволи една бледа усмивка, а картофчето изчезна в устата й.

— Съжалявам, че не ти казах навреме.

— Ясно е, че си шпионин по душа. А те не обичат да споделят. — Забелязал лакомия поглед, с който Нокс гледаше недокосната купчина с картофи пред него, той побърза да добави: — А сега си довърши бъргъра, но без да посягаш към моите картофи!

Робърт седеше в пикапа си и я наблюдаваше. Тук канзаските номера на колата биеха на очи и по тази причина той ги смени с вашингтонски, които свали от един седан на паркинг за конфискувани коли.

Сюзан Ренълдс вечеряше на маса до прозореца на някакъв ресторант на Ейч Стрийт и имаше вид на човек, който няма никакви грижи на света. Но той знаеше, че видът често лъже, а и нямаше никакво намерение да я подценява отново. Вече няколко пъти беше прегледал служебното й досие, обръщайки внимание на детайли, които преди това беше пренебрегвал. След това се зае да подрежда фактите в нова мозайка, която му предложи няколко интересни възможности.