Дэвид Балдаччи - Бягството

Мъжът стреснато подскочи и изпусна това, което държеше в ръце. Ако не беше дебелият килим, то със сигурност щеше да се счупи.

— Кой сте вие? — попита с несигурен глас той.

Беше слаб, най-много седемдесет килограма, и не по-висок от метър и седемдесет с обувките. Беше облечен със син панталон и щампована риза. От джоба на спортното му сако се подаваше кърпичка в същите цветове, а на лявата му китка имаше часовник „Таг Хойер“. Изтънялата му коса беше сресана от ръката на професионалист. Беше гладко избръснат, а очите му бяха зачервени.

Пулър му подаде служебните си документи.

— Аз съм старши армейски следовател Джон Пулър от Седемстотин и първи отряд на ОКР — представи се той.

Мъжът стрелна с поглед служебната му карта, но явно не регистрира значението й.

— Предполагам, че сте тук заради Тим — глухо рече той.

— Да — каза Пулър. — Генерал Дофри.

— Убиха го.

— Знам това. А вие откъде познавате генерала?

— Бяхме приятели — отвърна Абърнати, избягвайки погледа му. — Много близки приятели.

— Разбрах, че двамата сте били съсобственици на този апартамент.

Абърнати явно се изненада.

— Портиерът на входа ми каза — поясни Пулър. — Това било причината да ви пусне тук.

Абърнати кимна, наведе се и вдигна рамкираната снимка, която беше изпуснал.

— Може ли? — попита Пулър и пристъпи крачка напред.

— Е, вече няма никакво значение — сви рамене човекът и му я подаде.

Снимката беше на прегърнатите Дофри и Абърнати. Изглеждаха щастливи и спокойни. Като влюбена двойка.

— Предполагам, че наистина сте били близки — стрелна го с поглед Пулър.

— Нека престанем да увъртаме, става ли? — отвърна с вяла усмивка мъжът. — Приключих с недомлъвките. Бяхме много повече от приятели.

— Разбирам.

— Надявам се, че разбирате и защо нашата връзка трябваше да бъде дискретна.

— Забраната за служба на хора с хомосексуална ориентация в армията вече е отменена, сър — каза Пулър.

— Така ли? — скептично попита Абърнати. — Но за генерал с една звезда, който се стреми към върха, тя е като окови около глезените. Вие сте военен и отлично съзнавате това. Колко висши офицери открито са признали ориентацията си?

— Сещам се само за един. Преди две години повишиха един резервист от пехотата до бригаден генерал.

— Беше жена — отвърна Абърнати. — О, не ме разбирайте погрешно. Аз наистина се радвах за нея. Много се радвах. Но не си спомням някой мъж да се е включил в този гей парад.

— Все още не, сър — каза Пулър.

— И вероятно никога.

— Значи генерал Дофри и вие, така ли? Можете ли да ми кажете нещо за съвместния си живот?

— Защо? — сопна се Абърнати, но бързо се успокои. — Извинете, беше грубо от моя страна, но преживявам много труден момент.

— Напълно ви разбирам, сър. Никой няма да научи за това, което бихте споделили с мен. Питам ви само защото то би помогнало на разследването ми.

Абърнати разтърка очи и седна на един стол.

— Бяхме заедно около десет години — започна той. — Десет прекрасни години. Но всичко беше много дискретно. Дори този апартамент закупихме на името на фирма. Не се показвахме заедно на публични места. А сега, когато Тим е мъртъв, аз няма да получа парична компенсация като негов партньор. Разбира се, това изобщо не ме интересува, тъй като работя в голяма адвокатска кантора и печеля достатъчно. Много повече, отколкото би могъл да изкара Тим. Платих повечето вещи тук, сам направих дизайна. Ще ви призная, че никога не съм искал да бъда адвокат. Мечтаех да стана вторият Ралф Лорън. За съжаление, животът невинаги се развива така, както искаме. — Очите му се сведоха към пода. — Но в случая става въпрос за принципи. Аз нямам никакви права. Дори не мога да присъствам на погребението му в Арлингтън, няма да ми дадат знаме. То ще бъде връчено на родителите му, въпреки че от години не са имали нищо общо с него. Помагах му да пише речите си, да се подготвя за всяко следващо повишение. Готвех, грижех се за него, когато беше болен. Но и той правеше много за мен. Ходехме заедно на почивка, но винаги пристигахме на избраното място поотделно. И така го напускахме. Когато хората се интересуваха от моето присъствие, отговаряхме, че съм негов стар приятел. — В гласа му се долавяше горчивина. — Стар приятел!

— Разбирам колко ви е било трудно — каза Пулър.

— Все пак живеем в две хиляди и четиринайсета, а не в хиляда деветстотин и четиринайсета! — каза Абърнати. — Струва ми се напълно безсмислено други хора да диктуват кого да обичам открито и кого не! Това е унизително!