Дэвид Балдаччи - Бягството

Човекът нервно погледна към асансьорите.

— В такъв случай май не трябваше да го пускам горе — каза той.

— Кого? — остро попита Пулър.

— Приятеля на генерал Дофри.

— Този приятел има ли си име?

— Чарлс Абърнати.

— И какво търси там?

— Прибира някакви неща.

— Не разбирам — учудено го изгледа Пулър. — Пускате някакъв приятел в апартамента на Дофри, но на мен ми създавате трудности!

— Всъщност той живее там от време на време. Заедно с генерал Дофри.

— Но апартаментът е собственост на Дофри, нали?

— Фактически се води на една корпорация, в която работи господин Абърнати. Той има право да идва и да си отива, когато пожелае. На практика е тук доста по-често от генерал Дофри.

Пулър хвърли поглед към асансьорите и сведе очи към табелката с името на портиера.

— Вижте какво, полицай Хейнс — започна той.

— Аз не съм истински полицай, а само охрана. Можете да ме наричате Хейни.

— Добре, Хейни. Не искам да създавам проблеми на никого, но един генерал от ВВС е убит при много подозрителни обстоятелства. В същото време горе има някакъв негов приятел. Не мисля, че това е позволено.

Хейнс ставаше все по-нервен.

— Трябва да се кача в апартамента и да проверя какво точно прави този човек. Искам да спася всички евентуални улики — продължи Пулър. — Предполагам, че полицията вече е била тук.

— Не знам, може би са идвали, докато не съм бил на смяна. Длъжни сме да записваме всички посетители, но някои колеги не го правят.

— Значи проверката ми е още по-належаща. Става въпрос за националната сигурност, Хейни, а тя не е игра. И така, как възнамерявате да постъпите?

Хейни откачи един ключ от таблото зад гърба си.

— Последвайте ме, сър.

Спряха пред асансьорите и портиерът използва магнитната си карта да повика един от тях.

— Номер деветстотин четирийсет и пет — подаде му ключа той. — С това няма да имате никакви проблеми да отворите.

— Благодаря — каза Пулър и пое ключа.

— На вашите услуги, сър — отвърна Хейни и сковано отдаде чест само миг преди вратата да се затвори.

Пулър стигна до деветия етаж и забърза към апартамента на Дофри. В едната си ръка стискаше ключа, а другата лежеше върху ръкохватката на служебния ЗИГ П228. Спря пред вратата, огледа пустия коридор в двете посоки и притисна ухо към солидната врата. Не долови нищо освен монотонното бръмчене на климатичната инсталация.

Пъхна ключа в ключалката, превъртя го и побутна вратата. Едновременно с това измъкна и пистолета си. После затвори след себе си, приклекна и се ослуша.

Нищо.

Огледа се. Остана изненадан от просторния апартамент, подреден с отличен вкус. Всяка вещ подхождаше на останалите. Не можеше да повярва, че това изтънчено обзавеждане е дело на един отдаден на кариерата си генерал.

Без да се изправя, той направи една предпазлива крачка напред. Първата му мисъл беше да извести за присъствието си, но някакво вътрешно чувство го възпря. Ако този мъж бе съзаклятник на Дофри, може би щеше да изпадне в паника и да започне да стреля — точно както беше постъпила Макри при появата на Нокс. Той нямаше проблеми да използва оръжието си, но предпочиташе да не го прави. Като всеки разумен боец.

Прекоси кухнята, която беше достойна за всеки майстор-готвач. В дневната краката му потънаха в дебел килим, а очите му бяха привлечени от уникалните картини по стените и изящните скулптури, положени върху стилни пиедестали.

В библиотеката от масивен махагон бяха подредени книги с кожена подвързия. Мебелите изглеждаха сравнително нови, но очевидно бяха добре поддържани антики, изработени от дърво, хром, камък и бронз. Изглеждаха много скъпи. Прекалено скъпи дори за финансовите възможности на генерал. Дали и Дофри не беше станал предател заради пари, също като Ренълдс?

Той долови някакъв шум и светкавично се приведе. Насочил пистолета надолу, предпазливо тръгна по коридора, водещ към източника на шума. Внимаваше да не застане точно пред вратата, която се виждаше в дъното.

Шумът се усили и стана по-отчетлив.

Пулър спря встрани от вратата и реши да надникне.

Оказа се, че стаята зад нея е спалня, в която имаше човек.

Второто надникване го увери, че това наистина е така. Мъжът седеше на леглото с наведена глава. В ръцете си държеше нещо.

Веднага му стана ясно, че мъжът плаче.

Промъкна се в стаята и прибра пистолета, тъй като непознатият очевидно не беше въоръжен.

— Господин Абърнати? — каза той, без да отлепя длан от ръкохватката на оръжието си.