Дэвид Балдаччи - Бягството

Тя се обърна към него и бавно започна да разказва. За вана, за хлапака.

— Значи става въпрос за предварително организирано покушение — замислено каза Пулър.

— По всичко личеше, че е така. Но защо Картър?

— Той ръководеше важна част от отбранителната система на страната, което го е превърнало в мишена.

— Това ми е ясно, но имах предвид времето. Защо точно сега?

— Искаш да кажеш, че има връзка с това, което вършим ние?

— Възможно е.

— Готова ли си да споделиш информацията?

Тя се усмихна и леко стисна ръката му.

— Когато ти си до мен, съм готова на всичко.

— Съжалявам, че не бях до теб, когато се е случило всичко това, Нокс. А трябваше да бъда.

— Нямаше как да знаеш, че съм предприела малко частно разследване.

— Помъчила си се да ги спасиш. Чух по телефона как им крещиш да се махат от колата.

Тя мрачно поклати глава и скри лице в дланите си. От гърдите й излетя тихо стенание, а очите й се напълниха със сълзи.

— Не разбрах достатъчно бързо какво се случва.

— Направила си каквото си могла. Разполагала си с няколко секунди. Те са били обречени да загинат. Моля те, не се опитвай да поемеш вината за случилото се. Това изобщо няма да им помогне.

Тя изхлипа още веднъж, след това се стегна, избърса очи и се втренчи в него.

— Предполагам, че никога не си получавал толкова шантаво телефонно обаждане, нали?

— Не мога да ти опиша какво изпитах, когато чух експлозията по телефона — каза Пулър.

Тя протегна ръка, хвана брадичката му и я извъртя към себе си.

— Аз съм тук, Пулър. Бинтована и окървавена, но жива. Предлагам да го броим за победа.

— Броя го като нещо много повече от победа — усмихна се той.

Останаха втренчени един в друг още известно време, после Пулър превключи на делова вълна.

— Разговарях с един агент на ФБР, който помни Адам Ренълдс, съпруга на Сюзан.

Разказа й с подробности за разговора с агента, а след това и за срещата с Дан, сина на Ренълдс.

— Тя наистина ще се окаже мръсница — отбеляза Пулър.

— По някаква причина е решила да убие съпруга си. Може би заради другия мъж, за когото Адам Ренълдс е подозирал?

— Вероятно. Освен това е работила в бившия Съветски съюз.

— Знаем ли точно къде?

— Скоро ще разбера. Но при всички случаи е свързано с участието й в споразумението СТАРТ. Тя сама ни го каза.

— Ядреното разоръжаване.

— Точно така. А в момента работи в Центъра за контрол на същите тези оръжия.

Нокс направи нов опит да се надигне до седнало положение и той й помогна, като промени наклона на болничното легло.

— За това става въпрос, така ли? — прошепна тя. — Оръжията за масово унищожение?

— Ако наистина е шпионин, тя със сигурност е изпълнявала и много други задачи през годините. ОМУ вероятно ще се окажат последните в списъка. Освен това тя има достъп и до друга информация, за която враговете ни биха платили щедро.

— Когато й намекна, че може би е замесена в нещо сенчесто, тя те погледна така, сякаш си пълен идиот.

— Ако е вършила това толкова дълго, колкото предполагам, безизразната физиономия е била задължителна за нея. А начинът, по който финансовото й състояние се оказа блиндирано, сочи, че тя е смятана за ценен и дългосрочен актив — добави той. — Предполагам, че застраховката за два милиона долара е била нейна идея, а не на съпруга й.

— Трябва да изляза оттук, Пулър! Предстои ни много работа.

— По-полека — каза той. — Имаш нужда от почивка, а раните ти — от заздравяване.

— Това може да почака.

— Не може — отсече той и върна леглото в нормално положение.

Нокс направи опит да се бори, но бързо се отказа.

— Мътните да те вземат, Джон Пулър! — изсъска тя. — Ако имах пистолет, със сигурност щях да ти надупча задника!

— Слава богу, че нямаш.

Нокс се отпусна назад и примирено въздъхна.

— Добре, добре. Но кога ще мога да се махна от тук?

— Вероятно след двайсет и четири часа, но първо трябва да говоря с лекарите. После ще ти се наложи да си почиваш вкъщи.

— По дяволите!

— Това е положението, Нокс.

— А ти какво ще правиш?

— Ще вървя по следите на всичко, за което ти разказах.

— Без мен?!

— Обещавам да те информирам за всеки детайл.

— И няма да позволиш да те убият, нали? — шеговито каза тя, но изражението й си остана мрачно. — Една крачка или една секунда в повече и нямаше да съм тук независимо от меките възглавници в края на пистата.

— Знам.

— Не, изобщо не знаеш! — Нокс се надигна и сграбчи края на ризата му. — Не умирай, чуваш ли?