Дэвид Балдаччи - Бягството

— Струва ми се, че не това го притесняваше. Нещата бяха по-лични.

— Притеснявал го е някой, който е работел с нея?

— Може би. Само веднъж го чух да се заканва, че ще види сметката на тоя тип в момента, в който се появи възможност. Имайте предвид, че татко беше много кротък човек. Не знам какво е разкрил или чул, но наистина беше бесен.

— А какво мисли сестра ви?

— Тя и до днес е много близка с майка ни. Виждат се постоянно. Не би приела нито дума от това, което ви разказах. Наскоро разбрах, че постоянно получава пари от нея.

— Къде живее сестра ви?

— В Гетисбърг, Мериленд. Има магазин за дрехи.

— Справя ли се?

— О, мисля, че няма проблеми. Както вече споменах, майка ми я подкрепя финансово.

— Това изненадва ли ви?

— Сестра ми няма да ухапе ръката, която я храни — сви рамене Дан. — Просто казва на майка това, което тя иска да чуе. Ако майка обича някого на този свят, това е сестра ми.

Пулър си записа нещо в бележника и вдигна глава.

— Тя ми каза, че е стигнала до олимпийския отбор на САЩ по биатлон и дори е имала шансове да спечели златен медал.

— А каза ли ви, че изобщо не е участвала в Олимпиадата?

— Да, заради някакъв медицински проблем.

Дан се изсмя.

— Защо се смеете? — попита Пулър.

— Аз бях медицинският проблем.

— Моля?

— Била е бременна с мен и по тази причина не са й позволили да се състезава.

— И това я е разстроило?

— Била е толкова бясна, че не е казала на никого. Аз го научих от татко.

— За тангото са нужни двама. Тя отлично е знаела какво прави.

— Според татко го обвинила, че е подменил противозачатъчните й хапчета.

— А така ли е било?

— Кой знае? Но тя при всички случаи е била наясно, че ако е в напреднала бременност, няма как да спечели олимпийски медал. Допускам, че татко може да го е направил, за да я накаже за властното й поведение. Това вероятно е една от причините тя да не ме допусне до себе си. Постоянно съм й напомнял за проваления шанс за слава.

— Може би има виновен за тази грешка, а може би не. Но това в никакъв случай не сте вие, защото дори не сте били роден.

— Звучи логично. Но някои хора не се интересуват от логиката.

Помълчаха известно време, всеки зает с кафето си.

— Изненадан съм, че говорихте с мен за всичко това — обади се най-сетне Пулър.

— Аз съм по-изненадан — нерадостно се усмихна Дан. — Но когато внезапно се обадихте, си помислих, че…

— Че истината може да излезе наяве и смъртта на баща ви най-после ще бъде възмездена?

Размениха си погледи.

— В края на краищата това беше истинската причина да постъпя в юридическия отдел на ФБР. Страшно много обичах баща си!

— Надявам се, че ще мога да помогна — тихо отвърна Пулър.

А едновременно с това да помогна и на брат ми.

Той благодари на Дан Ренълдс и тръгна към колата си. Телефонът му звънна. Беше Нокс.

— Питах се кога ще се обадиш — каза той, послуша за момент, после подхвърли: — Шърлингтън, значи… Е, със сигурност си струва да хвърлим едно око. Ако искаш, остани при тях, а аз ще дойда да те взема. — Замълча в очакване на отговор, но Нокс каза две-три думи и спря насред изречението. — Нокс? Нокс!

Чу я да крещи нещо, но не на него, а на някой друг. Схванал част от думите й, той се затича. Следващият звук го накара да удвои усилията си. Отвори рязко вратата на колата и изкрещя:

— Нокс! Вероника!

Тя не отговори.

После връзката прекъсна.

Нокс седеше в колата, която й бяха отпуснали от УРС във Форт Белвоа. Беше казала на Пулър, че трябва да отскочи до там, за да се справи с натрупалите се формуляри, но истинската й цел беше да изчака излизането на Донован Картър и да го проследи.

Директорът се возеше в черна лимузина с униформен шофьор. Тя успя да зърне и човека, който го придружаваше — началника на вътрешна сигурност Блеър Съливан.

Напуснаха комплекса на АОЗС и Нокс потегли след тях. Когато стигнаха междущатска магистрала 95, тя се намираше през няколко коли от лимузината. Не след дълго се прехвърлиха на магистрала 395 и поеха на север към Вашингтон.

Нокс не знаеше дали от това ще излезе нещо, но беше готова да рискува. Нямаше какво да губи. Излязоха на отбивката за Шърлингтън и тя ги последва. Няколко минути по-късно лимузината спря пред малък търговски център, който изобилстваше от заведения за хранене. Картър и Съливан влязоха в близкия ресторант.

Тя паркира на заден на едно свободно място оттатък улицата и зачака. Използва времето да слуша радио и да отговаря на имейли, но нито за миг не изпускаше от очи входа на ресторанта. Пръстите й престанаха да барабанят по кормилото в момента, в който до лимузината спря бял ван. От него слезе як мъж и вратата му леко блъсна отстрани лимузината.