Дэвид Балдаччи - Бягството

— Но вие не сте били постоянно край него, нали? — попита Картър. — А хората се променят.

— Не и брат ми.

Картър допи кафето си, избърса устни със салфетката и се обърна към Райнхарт.

— Мисля, че изчерпахме възможностите на тази среща.

Райнхарт кимна и отпи последна глътка от своя портвайн.

Пулър не ги изчака да станат, а се обърна към Картър.

— Как се случи така, че вие попаднахте в тесния кръг на хората, които „трябва да знаят“?

— За бога, Пулър! — присви устни Райнхарт. — Господин Картър все пак е директор на АОЗС, агенция, която управлява бюджет от три милиарда долара и ръководи специализиран персонал в дванайсет държави по света! Да не говорим, че притежава максимално широки правомощия за достъп до секретна информация.

— Не се съмнявам — отвърна Пулър. — Просто попитах защо е замесен точно в това.

Райнхарт понечи да каже нещо, но Картър вдигна ръка.

— Арън, позволи ми аз да отговоря на този въпрос. Вече споменах, че преди да оглавя АОЗС, работех на мястото, към което се беше устремил вашият брат, преди да влезе в затвора. Мой колега там беше генерал Тим Дофри, който по онова време беше още полковник. Никога не съм работил с брат ви, но двамата се познавахме. Оценявах неговия потенциал, но нищо повече. Никога не съм се смятал за негов ментор, защото не се мислех за толкова умен. Освен това Робърт имаше достатъчно кандидати за ментори. Не исках да повярвам, че е виновен, но бях принуден да приема фактите. А сега за конкретния ми интерес към това разследване… Както вероятно знаете, вашият брат беше главно действащо лице в редица програми, засягащи всичко, което страната ни прави в областта на разузнаването и ядрената отбрана. Част от задълженията ми в АОЗС са свързани с локализирането на оръжията за масово унищожение и предотвратяването на възможността никое от тях да попадне в ръцете на враговете ни. Работата на брат ви в СТРАТКОМ беше тясно свързана с това, което се опитвам да направя в Центъра за контрол на ОМУ. Но след бягството му и активизирането на хората, които са купували тайни от него, аз исках да знам какво се случва. САЩ има много врагове и много проблеми, с които трябва да се справя — от кибер оръжията до корпоративния шпионаж. Но нищо не е по-важно от опасността някое от тези оръжия да бъде използвано срещу нас. Всеки подготвен екип от хакери може да проникне в системата и да копира данните от сървърите, за да получи достъп до милиони кредитни карти. Но само едно оръжие за масово унищожение е в състояние да изтрие от картата цял град, да убие стотици хиляди хора. Кредитните карти могат да бъдат подменени, но не и хората. Според вас кое е по-важно?

— Благодаря, че отговорихте на въпроса ми, сър — рече Пулър.

Картър се изправи с усмивка.

— За нищо — отвърна той.

Райнхарт и Шиндлър си тръгнаха с кола, шофирана от човек в униформа. Пулър също се насочи към изхода, но Нокс дръпна ръката му.

— Изчакай една секунда.

Миг по-късно Донован Картър се приближи към тях, прекосявайки фоайето.

— Имате ли време за по едно питие преди лягане? — попита той, като местеше очи от единия към другия.

Пулър погледна към Нокс и каза:

— Това ми звучи като предложение, което няма как да откажем.

Качиха се в бара на втория етаж и се настаниха на една маса в дъното на полупразното помещение. Картър си поръча уиски със сода, Нокс чаша просеко, а Пулър бутилка „Хайнекен“.

Когато питиетата пристигнаха, Картър извади някакво хапче от сребърна кутийка и го глътна с малко уиски.

— Болкоуспокоително — лаконично поясни той.

— Но може ли да го смесвате с алкохол? — попита учудено Нокс.

— Вероятно не, но аз го правя от години без странични ефекти.

— Защо пиете болкоуспокоителни?

Картър посочи увредената част от лицето си.

— Ако не сте забелязали…

— Какво се е случило? — погледна го Нокс.

— Афганистан, две хиляди и първа.

— Били сте в армията? — попита Пулър.

— Бях там да служа на родината си далеч преди да се появят военните. Бях пленен и изтезаван. Обезобразеното ми лице показва само част от белезите. Под дрехите ми има още много. Талибаните умеят да причиняват болка.

— Разузнавателни сведения ли събирахте? — попита Нокс.

Той кимна.

— Разузнаването на място беше от важно значение преди военните операции. Афганистан е костелив орех. Много държави са се опитвали да го счупят — най-напред британците, а след това и руснаците. Там войната се печели лесно. Просто трябва да превърнеш камъка в прах, както казват. Но след оттеглянето на танковете е абсолютно невъзможно да покориш страната. Точно това се случи и с нас.