Дэвид Балдаччи - Бягството

Картър довърши уискито в чашата си.

— Като ви поканих на питие, изобщо не предполагах какво ще излезе от този разговор — призна той. — Успели сте да сглобите една сериозна теза, според която той действително може да се окаже натопен, докато истинските врагове продължават да са на свобода.

— Сега въпросът е какво може да се направи — каза Нокс. — Голяма част от това, с което разполагаме, почива на съмнения и предположения, а те нямат тежест в съда.

— Ще видя какво мога да направя от моя страна — каза Картър. — Но бъдете сигурни, че ще ви се обадя, при това много скоро.

След тези думи той стана, хвърли няколко банкноти на масата и се отправи към изхода.

— Това с художника Миро и обувките беше добро попадение — призна Пулър.

— Не ти казах, защото вече знаехме, че тази жена разполага с много повече пари от нормалното. А тези детайли не променят нищо.

— Разбирам. Но разговорът с Картър беше доста голям риск.

— При липса на напредък в разследването не ни оставаше нищо друго. Ще ти призная, че ако той не ни беше поканил на питие, аз щях да го направя. Това беше причината да се забавя във фоайето.

— Май започваме да се опознаваме.

— Точно така.

— Но не забравяй, че много хора могат да пострадат. Включително и ние с теб.

Пулър остави Нокс пред хотела й и пое обратно към Куонтико. Спря да зареди на една бензиностанция, която се намираше съвсем близо до базата. Секунди по-късно на съседната колонка спря още един автомобил.

— Не се издавай по никакъв начин, младши — прозвуча глас. — Може би някой ни наблюдава.

Пулър дори не трепна. Сякаш беше очаквал това най-после да се случи. Извади телефона си и започна да преглежда получените съобщения. Изглеждаше така, сякаш не се интересува от нищо около себе си. Но с крайчеца на окото си успя да зърне пикапа, спрял до съседната колонка.

И мъжа, висок почти колкото него, който си наливаше бензин. Луминесцентната светлина беше достатъчна да се увери, че това наистина е брат му. Когото едва ли би познал, ако не беше обръщението „младши“. Само трима души на този свят го наричаха така. Баща му, майка му и брат му.

Бръсната глава, татуировки по ръцете, напълно различни нос и уши. Под задното стъкло на пикапа имаше стойка за пушка, а стикерът на страничното гласеше „Не ме мачкай“.

— Доста си се променил — каза полугласно той.

— Само външно. Отвътре съм си същият.

Робърт извади кредитна карта от портфейла си, прекара я през електронното устройство на колонката и натисна нужните бутони.

— Трябва да си поговорим — рече Пулър.

— Трябва.

— Разкрих много неща.

— Аз също.

— Натопили са те.

— Да.

— Но ще оправим нещата.

— И аз така мисля — каза Робърт.

— Но как?

— Не мога да ти дойда на гости. Би било прекалено очевидно.

Пулър се престори, че говори по телефона.

— Бих могъл да разкарам всички евентуални опашки, а след това да те видя.

— И аз си помислих същото.

— Някъде наблизо ли си отседнал?

— Ще отседна на три километра от тук. Знаеш къде се намира „Холидей Ин“, нали?

— Да.

— Ще паркирам пикапа точно пред стаята си. Няма начин да го пропуснеш. С канзаски номера.

— Ясно.

— Но направи всичко възможно да не те проследят.

— Бъди спокоен, Боби.

Джон Пулър приключи със зареждането и напусна бензиностанцията. Две минути по-късно Робърт потегли в обратната посока.

Пулър подмина комплекса, където живееше, и продължи навътре в Куонтико. Премина през КПП-то и продължи към сградата на ОКР.

Там прекоси един дълъг коридор и спря пред стаята, която делеше с няколко колеги. Вътре нямаше никой. Той придърпа лист хартия и започна да драска по него, за да успокои нервите си след внезапната, но очаквана среща с брат си. Това продължи двайсетина минути.

Макар и беглец, брат му звучеше спокойно и уверено. Пулър го остави да диктува условията просто защото винаги го беше правил. Робърт открай време беше лидерът.

Пулър си даваше сметка, че положението нямаше да се промени, дори ако по-големият беше той, а не Робърт. Така стояха нещата между тях.

Изчака още двайсет минути, като използва времето да свали парадната си униформа и да облече всекидневната. Напусна сградата през задния вход и се насочи към служебния гараж. Там се разписа за един седан с четири врати, с който напусна базата през друг изход.

Измина трийсетина километра по черни пътища, използвайки всички тактически прийоми, които познаваше.