Дэвид Балдаччи - Ничия земя

Да, помисли си Роджърс, наистина възникна сериозен конфликт.

На втория ден от излизането си на свобода той открадна очукан шевролет от някакъв автосервиз, след като подмени номерата му с други, откраднати от наказателен паркинг. Този ден измина хиляда километра, а на следващия — близо шестстотин.

Похарчи част от парите си за бензин и още толкова за храна. Спеше в колата, като първо си намираше подходящо място да паркира и да прекара нощта там. Купи си удобни обувки, както и панталон, риза, ново яке, бельо, чорапи и бейзболна шапка. Купи си също бинтове и марли за ръката. Накрая се сдоби и с чифт очила за четене, макар зрението му да бе отлично и нощем виждаше почти като котка.

Роджърс си бе купил ножица и самобръсначка. Сега от рошавата му брада нямаше и следа, от косата му също. Беше обръснал не само скалпа, но и веждите си. Погледнеше ли се в огледалото, не можеше да се познае.

Надяваше се промяната във външния му вид да окаже същото въздействие и върху всички останали, особено върху ченгетата.

Белегът от лявата страна на главата му се виждаше съвсем ясно. Беше лесно да го напипа и да почувства очертанията му.

Роджърс разполагаше с около двеста долара и куп възможности пред себе си. Спря да вечеря в един ресторант. Настани се на бара, но не пропусна абсолютно нищо от това, което се случваше зад гърба му, благодарение на голямото огледало, окачено на стената пред него.

В заведението влязоха двама полицаи и седнаха в едно сепаре, недалече от Роджърс. А той нахлупи шапката си по-ниско и заби поглед в чинията и вестника пред себе си.

Светът се бе променил много за изминалите десет години. В някои отношения обаче си бе останал абсолютно същият.

Бушуваха войни.

Терористи избиваха невинни граждани.

Американската политическа система се бе озовала в патова ситуация.

Богатите ставаха по-богати, а бедните по-бедни.

Средната класа се стопяваше с бързи темпове.

Хората изглеждаха недоволни и се оплакваха гръмогласно, ядосани на всичко около себе си.

Началото на края, обобщи ситуацията Роджърс, който пет пари не даваше, че родната му страна и останалата част от света са изпаднали в дълбока криза. Искаше само да се добере до там, където се бе запътил. Междувременно трябваше да реши някои проблеми, но стигнеше ли целта си, щеше да следва план, който му бе ясен в общи линии.

Единственото му притеснение бе свързано с изминалото време. Не ставаше въпрос за последните десет години. Подобен период не би го затруднил. Ставаше въпрос за три десетилетия. Хората се местеха от град в град. Хората умираха. Компаниите фалираха. Времето следваше своя ход, светът се променяше и ситуацията можеше да се окаже съвсем различна. Роджърс обаче си повтаряше, че не бива да се отклонява от целта си. Нямаше причина да не направи онова, което бе планирал през изминалите десет години. Никаква причина.

Приключи с вечерята, остави парите и мина покрай ченгетата, без дори да погледне към тях. Затвори вратата зад гърба си и се качи в колата. Потегли сред сумрака.

Раната на ръката му заздравяваше бързо. Инфекцията бе минимална. Новото му яке скриваше превръзката.

Той продължи на изток.

Не се нуждаеше от много сън. Спираше да почива от време на време, защото искаше да си изгради подобен навик. Нали другите хора постъпваха именно така? Роджърс не искаше да се откроява сред тях. Не искаше да прави нищо, което да привлече излишно внимание. А той можеше да прави много неща, които да привлекат внимание. И ако някое от тях бъдеше забелязано от онези със значките и пистолетите, с него бе свършено. Нямаше намерение да допусне такава грешка. Не и отново.

Потри с длан онова място. Добре помнеше как бе получил белега. Беше преди повече от трийсет години. По онова време с него се бяха случили много неща.

На онази уличка, когато жената започна да се моли за живота си, Роджърс си спомни нещо. Беше отделен фрагмент или може би фрагмент от фрагмент. Не успя да проникне по-дълбоко, защото наличието на ментална бариера не му позволи да го направи. Бе успял да преодолее много подобни стени, но не и тази. Въпреки това бе сигурен, че зад нея се крие нещо. Нещо, което би направил по различен начин, ако бе предишният Пол Роджърс.

Онзи Роджърс обаче отдавна не съществуваше. От него не бе останала и следа. Затова фрагментите щяха да бъдат винаги… фрагменти. Разбира се, бяха скрили това от него. Защо да му казват истината? Нямаше нужда да я научава, защото живееше в свят, в който всеки трябваше да знае само онова, което му се полагаше.