Дэвид Балдаччи - Ничия земя

Аз вече не съм човек. Аз съм проклето диво животно. Може би най-опасното от всички, защото имам човешки мозък.

Роджърс изяде вечерята си, облегна се назад и разтри онова място на главата си. Отпи глътка кафе и лицето му се разкриви в противна гримаса. Болката дойде и си отиде без предупреждение. Последва мъчителна въздишка. Това бе единствената болка, която не можеше да игнорира. Раната на ръката му изобщо не го притесняваше. Дори не бе почувствал как острието прониква в плътта му.

Болката в главата му обаче бе нещо различно. Нещо специално. Така и не му бяха обяснили какво точно представлява тя. В края на краищата ставаше въпрос за неговия мозък. За най-важния орган в тялото му.

Плати сметката и се върна в колата. Потегли към друг квартал на градчето, паркира и се приготви да прекара нощта в нея.

Часовете минаваха един след друг, тъмнината ставаше все по-плътна. Роджърс лежеше на седалката, вперил поглед в тавана на колата.

Едва през последната година в затвора успя да установи контакт с определени части от своя мозък. Затова бе събрал нужната смелост и решителност, бе се изправил пред комисията по предсрочно освобождаване и бе казал онова, което членовете й очакваха да чуят от него. Разкаяние. Поуките, които бе извлякъл от своите грешки. Желанието да води порядъчен и ползотворен живот. Тогава бе искрен… макар и не напълно. Наистина се бе поучил от грешките си. И наистина искаше да има полза от излизането му на свобода. Затова дори бе пролял няколко сълзи.

Но не изпитваше разкаяние — не бе в състояние да изпита подобно чувство.

В момента Роджърс имаше само една цел. И тя се намираше, както се надяваше той, на осемстотин километра от тук.

Връщаше се в началото, за да стигне до края.

Ами останалите части от главата му? Онова място, до което нямаше достъп до неотдавна? Замисли се.

Видя се като млад мъж, нямаше още двайсет. Добродушен. Доверчив. Това му беше грешката. Прекалената доверчивост.

Познатата история на чужденец в чужда страна. Без приятели, без съюзници, без никой, когото да помоли за помощ. Бе пристигнал тук в търсене на по-добър живот, както бяха направили милиони хора преди него.

Но не бе открил по-добър живот. Бе открил, че в тялото му се е промъкнал друг човек и води неговия живот. Знаеше това и не можеше да го контролира. Не можеше да се промени, да се върне в предишното си състояние. Разбира се, че бе опитвал. През последната година, когато най-после бе успял да пробие онази стена, бе направил и отчаян опит да развърже възела. Да прогони от съзнанието си желанието да причинява болка, да наранява, да осакатява и най-често — да убива.

И все пак бе постигнал известен прогрес. Онази отрепка на строежа бе извадила късмет, че Роджърс преглътна саркастичните думи, вместо да отвърне със смъртоносен удар. Безспорно много малка крачка напред. Но все пак тя му позволи да почувства новата сила, новата власт над самия себе си.

Затова се бе усмихнал.

Мога да се контролирам донякъде. Не непременно да удрям всеки път. Мога просто да отмина.

В затвора, след сблъсъка с хората, опитали се да наложат своята воля над неговата, Роджърс бе настанен в самостоятелна килия. Далеч по-голямо удоволствие от уединението обаче му достави нежеланието на надзирателите да се намесят в бой, в който участва той. В резултат на това никой не посмя да му се опълчи. Никой не събуди чудовището, задрямало под кожата му.

Когато Роджърс затвори очи с намерението да заспи, мислите му се върнаха към онзи младеж, току-що пристигнал в страната с друго име и други цели в живота. Симпатичен младеж. Младеж с бъдеще, както биха го определили някои.

Но този младеж отдавна не съществуваше. Мястото му бе заето от чудовището. И това чудовище трябваше да изпълни още една задача.

Пулър седеше на стола и се взираше в баща си, който продължаваше да спи. Полковник Шор и агент Хъл си бяха отишли, но не за дълго. Беше късно вечерта и болницата за ветерани бе потънала в тишина.

В началото, когато баща му постъпи тук, моментите, в които мисълта му се проясняваше, настъпваха доста често. Но не достатъчно често, за да му позволят да живее сам. Спокойно би могъл да подпали дома си или дори да го вдигне във въздуха, като постави консерва в микровълновата или запали газовия котлон, за да стопли кухнята си.

В онези далечни дни Пулър бе играл с баща си една необичайна игра. Бе приел ролята на негов заместник-командир. Явяваше се по служба и изпълняваше командите на баща си. Чувстваше се като последен глупак, но лекарите го уверяваха, че този театър ще улесни прехода на баща му към следващия стадий на болестта.