Дэвид Балдаччи - Ничия земя

Той свали ръката си, изгубил надежда, че този ден може да бъде различен от останалите. Пренощува в колата си, паркирана на една странична уличка, в градче, през което минаваше маршрутът му.

Два дни по-късно се намираше на още хиляда и триста километра по-близо до целта си. До този момент властите вече бяха издали заповед за задържането му, тъй като не се бе явил на срещата със своя надзорник. Нищо чудно да бяха открили и документите, които бе изхвърлил в кошчето за боклук на автобусната спирка. Това действие разкриваше по недвусмислен начин намерението му никога, абсолютно никога да не изпълни задълженията, които бе поел в замяна на предсрочното освобождаване от затвора.

Роджърс смяташе, че десетте години, прекарани в клетка, бяха повече от достатъчни.

Имаше само петдесет долара. Затова на следващата сутрин спря край някакъв строеж и предложи услугите си — сто долара срещу десет часа усилен труд.

Задачата му бе да пренася торби с цимент от камионите до товарния асансьор. Тази работа се вършеше от още трима мъже, всичките двайсетинагодишни. Роджърс пренесе повече двайсет и пет килограмови чували от тримата, взети заедно. Не пророни нито дума, не погледна нито веднъж към останалите. Просто вземаше чувалите от камиона, пренасяше ги до асансьора и се връщаше за още. Така изминаха десет часа с една-единствена двайсетминутна почивка за сандвич и чаша кафе.

— Благодарим ти, че ни направи на глупаци, дядка — подхвърли саркастично един от тях в края на работния ден.

Роджърс се обърна и го погледна. Впери поглед във врата му, точно на мястото, където югуларната вена пулсираше под кожните тлъстини. Роджърс можеше да я стисне с два пръста, да я разкъса и да наблюдава как кръвта на мъжа изтича за по-малко от минута. Но каква полза от това?

— За нищо — отвърна той.

Когато обаче младият мъж изсумтя подигравателно, Роджърс впери поглед в лицето му. Всъщност сякаш гледаше към място, което се намираше от другата страна на черепа му.

Хлапакът примигна и наглата му усмивка се стопи. Той кимна на приятелите си, тримата се обърнаха и си тръгнаха.

Тогава Роджърс направи нещо, което почти никога не правеше. Усмихна се. И не защото бе поставил нахакания хлапак на място. Бе поставял на място безброй мъже и нито веднъж не се бе усмихвал.

Роджърс се върна при колата, качи се, пъхна парите в джоба си и погледна картата, която бе купил. Оставаха му малко повече от триста километра до границата с Вирджиния. От там до целта му, която се намираше на територията на този щат, имаше около петстотин километра.

Би трябвало да се чувства изморен, изтощен дори, но всъщност бе в отлична форма. Запъти се към най-близката закусвалня, паркира до бордюра и влезе вътре. Поръча си вечеря, изпи едно кафе и две чаши вода и остави мислите си да се понесат към деня, в който бе започнало всичко.

Сви юмрук и го погледна. Кожата върху кокалчетата беше истинска, но не беше негова. Костите под нея бяха истински и бяха негови. Другите неща, екстрите, или добавките, както ги наричаше, не бяха истински и определено не бяха негови. Но не можеше да се отърве от тях. Затова Роджърс предполагаше, че може да ги приеме за истински и за свои.

Трябва да приема, че аз, Пол Роджърс, и онова нещо сме едно.

Белезите бяха избледнели с годините, особено онези, които покриваха пръстите му, но той винаги се отнасяше към тях така, сякаш ги бе получил току-що.

Проснат на онова легло, увит целият в окървавени бинтове, се почувствах… различен.

Старото му аз, истинското му аз, бе изчезнало завинаги.

Роджърс потри пръстена си. Беше платинен, подарък от човек, който някога бе играл много специална роля в живота му. От вътрешната страна на пръстена бе гравиран надпис. Роджърс не го погледна. Нямаше нужда. Думите се бяха запечатали дълбоко в съзнанието му.

За всеобщото благо.

Навремето бе вярвал в тези думи повече, отколкото на каквото и да било друго в живота си. Но не и сега.

Вечеря, навел лице над чинията. Беше гладен, но можеше да издържи без храна удивително дълго. Можеше да оцелее и без вода много време след като някой обикновен човек умреше от жажда. Същото се отнасяше и до съня. Ако човек не спеше две седмици, започваше да халюцинира и не след дълго умираше.

Ключът към издръжливостта бе психологически. Всичко зависеше от умението да се намали вътрешното горене. Както правеха животните, които изпадаха в зимен сън и жизнените им процеси се забавяха. Хората можеха да научат много от животните по въпросите за оцеляването, защото животните се справяха с тази задача далеч по-добре от хората.