Дэвид Балдаччи - Ничия земя

— Преглеждал ли си досието по случая с изчезването на майка ти след постъпването си в ОКР? — попита Шайрин.

— Направих опит, но ми отказаха достъп. Оправдаха се с личната ми връзка със случая.

Пулър излъга току-що. Никога не бе правил опит да получи документите от разследването. Шайрин прекъсна мислите му.

— Какво смята брат ти?

— Подходът му е по-аналитичен от моя.

— Означава ли това, че не изключва категорично вероятността баща ви да е виновен?

Пулър не отговори.

— Трябва да попълниш няколко формуляра, за да мога да продължа — каза тя. — Ще ти ги изпратя на имейла, а ти ще ги подпишеш и ще ми ги върнеш по факса, става ли?

— Няма проблем.

Пулър затвори телефона и влезе в секретна армейска база данни. Въведе името Стан Демирджиян. Откри само един човек, тъй като фамилията не бе сред най-популярните. Демирджиян бе напуснал армията с чин старши сержант. Получаваше военна пенсия. Армията я изпращаше на посочения от него адрес. Стан Демирджиян живееше в околностите на Ричмънд, Вирджиния.

В спомените си Пулър извика образа на плешив мъж с широк гръден кош и грубовати маниери. Но кой сержант нямаше грубовати маниери? Задачата на сержантите беше да превърнат обикновени мъже и жени в машини за убиване, а не да се сприятеляват с тях.

Пулър не бе имал кой знае какви контакти с Демирджиян по времето, когато баща му носеше униформа. Сега като се замислеше, доста по-често бе виждал госпожа Демирджиян, отколкото съпруга й.

Домът на Демирджиян бе на два часа път от мястото, където Пулър се намираше в момента. Дали да не отидеше да поговори с него? Никой не му бе нареждал да не припарва до случая. Можеше да отиде и да поговори със Стан Демирджиян като цивилен, а не като агент на ОКР. Това го поставяше в неизгодно положение, но беше по-добре от нищо. Може би трябваше да отиде, преди някой да му е забранил.

Електронната му поща сигнализира пристигането на формулярите, които очакваха подписа му. Той потегли към офиса на ОКР в Куонтико, принтира формулярите, подписа ги и ги изпрати по факса на Шайрин. Юридическата битка вече можеше да започне.

Пулър се върна у дома, нахвърля най-необходимите неща в един сак, въоръжи се с двата си пистолета М11, взе чантата, в която имаше всичко най-необходимо за обработването на местопрестъпление, напълни купичките на котката си с храна и вода и подкара към магистралата.

Когато работеше по някой случай, Пулър винаги си съставяше план как да подходи към един или друг проблем. Този път нямаше представа какво, по дяволите, да прави.

Ами ако баща му беше виновен? Поклати глава.

Не мога да си го представя. И никога няма да мога.

Но Пулър знаеше, че ще приеме истината, каквато и да е тя.

Пол Роджърс се бе събудил рано и бе прекосил границата на Западна Вирджиния. После бе спрял, за да обядва в крайпътен ресторант. На паркинга имаше няколко големи автобуса и когато Роджърс влезе вътре, видя, че е пълно с възрастни хора, тръгнали на екскурзия или на поклонение.

Поклонение. Роджърс също бе тръгнал на нещо подобно.

Седна на една маса в дъното на ресторанта. Времето се бе прояснило, но той бе чул по радиото, че приближава студен фронт, който още същата вечер ще донесе проливни дъждове и силни ветрове. Погледна картата и прецени, че ще стигне целта си следобед, но дали в ранния или в късния следобед, зависеше от това колко скоро ще се върне на магистралата и колко натоварено ще е движението.

Поръча си закуска, макар да бе обед, наряза наденичките си на четири еднакво големи парчета и ги оваля в гъста царевична каша. Съзнанието му също раздели плана му на четири части и ги подреди според приоритета им с военна прецизност. В този момент военното обучение можеше да му помогне както никога досега.

Роджърс потри главата си. Това се бе превърнало в толкова силен навик, че понякога дори не го забелязваше. Огледа отново просторния салон. Много мъже носеха кепета от Втората световна, върху които бяха избродирани номерата на армейските полкове, в които бяха служили някога. Неколцина ги бяха закичили със значки на конкретните видове войски. Всичките бяха много възрастни, най-младите бяха на осемдесет и няколко. Почти всички седяха в инвалидни столове или използваха бастуни. Бяха побелели и прегърбени, но лицата им грееха жизнерадостно, изпълнени с гордост. Бяха се сражавали в името на доброто и бяха оцелели, бяха се завърнали при своите семейства и приятели и сега се наслаждаваха на автобусната си екскурзия и на вкусната храна в ресторанта.