Дэвид Балдаччи - Ничия земя

Тя се огледа, взе телефона и прочете есемеса.

— Ти ли си Пол? — попита уморено Сюзан.

— Стоях на входа, когато влязохте. Аз съм охранителят.

Тя сведе поглед към голите си гърди.

— Къде са ми дрехите?

— Нямам представа. Завих ви с одеялото.

Роджърс стана и се огледа. После приклекна и извади полата, блузата и сутиена й изпод леглото. Остави ги до нея и каза:

— Ще ви изчакам в другата стая, докато се облечете.

След което затвори вратата зад гърба си.

Чу я да става от леглото. А после да се спъва. Явно се бе ударила, защото изруга гръмогласно. Минута по-късно вратата се отвори. Сюзан още закопчаваше полата си.

— Някаква представа къде са ми обувките? — попита сърдито тя.

Роджърс вдигна една възглавница от канапето и показа чифт обувки на висок ток.

— Благодаря — каза Сюзан, седна и започна да се обува.

Докато слизаха по стълбите, Роджърс каза:

— Опасявам се, че мога да ви предложа само един раздрънкан микробус.

— Ако в тази воняща дупка имаше „Юбер“, щях да си поръчам такси. Живея в Северна Каролина. До там са два часа път.

— Господин Куентин ми каза.

— Господин Куентин ме е зарязал.

— Така изглежда.

— Задник!

— Искате ли да ви откарам в някой хотел? Можете да се приберете у дома и утре. Всъщност вече е утре. Имах предвид, по-късно през деня.

— Не, вече съм напълно будна. По-добре да тръгваме.

Роджърс заключи бара, след като включи алармата, и двамата се отправиха към микробуса. Качиха се и, за нейна чест, Сюзан не се оплака от състоянието му. Сви се на седалката си и затвори очи.

— Ще трябва да ме упътвате — каза Роджърс.

— Излез на магистралата за Норфък. После ще ти кажа накъде да караш.

— Добре.

Роджърс подкара към магистралата.

Тя му даваше указания, макар той добре да знаеше пътя. Не след дълго наближиха островите Аутър Банкс. Толкова рано сутринта почти нямаше движение.

— Отдавна ли познавате господин Куентин? — попита Роджърс.

Тя го погледна с подпухнали очи.

— Защо питаш?

— Ей, така. Просто за да си говорим.

— Престани да питаш. Не те познавам.

— Съжалявам.

Той се загледа през предното стъкло към изгрева на хоризонта. Изведнъж му хрумна, че Сюзан Дейвис е на същата възраст като убитите жени.

— От около пет години — отвърна изненадващо тя.

Роджърс я погледна. Сюзан отвърна на погледа му.

— Познавам го от около пет години.

— Госпожа Майърс каза, че е преуспяващ бизнесмен. Изгряваща звезда или нещо подобно.

— Мисля, че е права.

— Явно разполага с доста пари.

— О, да, няма никакви проблеми с парите.

— Как се запознахте? Сигурно е било след колежа. Знам, че е към трийсетте.

— Защо мислиш, че съм била в колеж?

Роджърс сви рамене.

— Нима повечето съвременни млади хора не завършват колеж?

— А ти учил ли си в колеж?

— Ако бях учил, едва ли щях да работя като охранител на тази възраст.

— На колко години си?

Той й каза и попита:

— А вие?

— Никога не бива да питаш една жена за възрастта й.

— Не знаех.

— На трийсет и една. — Тя се пресегна и опипа рамото му. — Изглеждаш по-възрастен в лицето, но тялото ти е мускулесто като на спортист. Мислил ли си някога да си направиш фейслифт?

— Сигурно ви е трудно да го повярвате, но не ми е минавало през ума.

Интересът й явно нарастваше, защото започна да опипва бицепса му.

— Говоря сериозно, обзалагам се, че нямаш нито грам телесни тлъстини. — Тя вдигна ризата му. — Целият си в плочки. Хората на твоята възраст имат бирени кореми. Но не и ти.

Роджърс почувства пръстите й над слабините си. Отмести внимателно ръката й и попита:

— Боли ли ви главата?

Сюзан изправи гръб и погледна през прозореца.

— Не страдам от махмурлук. Никога. Ако прекаля с пиенето, просто заспивам. Добре съм, но съм гладна. — Тя погледна през прозореца. — На по-малко от километър пред нас има закусвалня, в която правят страхотни палачинки. Да се отбием там.

Роджърс спря на паркинга и Сюзан го поведе към заведението, което се оказа сравнително пълно в този ранен час. Поръчаха си кафе и закуска. Тя си поигра с хартиената салфетка, след което впери поглед в него.

— Защо си станал охранител?

— Не можах да намеря друга работа.

— Аз пък нямам работа… не и истинска работа.

— А какво правиш в свободното си време?

— Каквото си искам.

— Сигурно е хубаво.

— Смяташ ли?

— Не знам. Винаги ми се е налагало да работя. Но от друга страна, предполагам, че е добре човек да има някаква цел.