Дэвид Балдаччи - Ничия земя

Пулър чу как Шайрин въздъхва.

— Защото е мъртва. Починала е веднага след като е разказала на Стан за това обаждане.

Пулър хвана главата си с една ръка и се залюля напред-назад върху леглото.

— И как според нея е реагирал баща ми, когато му се е обадила?

— Започнал да й крещи. Нещо неразбираемо или поне тя така е казала. След което затворил.

— Добре, чудесно! А ти как разбра за всичко това?

— Аз съм адвокат на баща ти. Свърших си работата. Позвъних на Стан Демирджиян, за да взема неговите показания, преди да говоря с жена му. Той ми каза.

— Как е Стан?

— Жена му е починала току-що, съсипан е. Освен това се намира в незавидна ситуация — между чука и наковалнята. Линда е мъртва, а той боготвори човека, когато тя е обвинила в ужасно престъпление.

И аз съм между чука и наковалнята, помисли си Пулър.

— Уведоми ли за случилото се лекарите на баща ми?

— Веднага щом приключих разговора със Стан. Но те вече му бяха дали нещо успокоително. Бил много възбуден, а те нямали представа за причината.

— Благодаря ти.

— Има още нещо, Пулър.

— Какво? — попита уморено той.

— ОКР прекратиха разследването. Тед Хъл…

— Вече разследва друг случай, знам. — Пулър помълча и добави: — Шайрин, искам да забравиш цялата тази история.

— Какво? Защо?

— ОКР не работи вече по случая. Откажи се и ти.

— Но аз мислех, че искаш да откриеш истината.

— Аз… забрави, че съм ти се обаждал.

— Пулър!

Той затвори и запрати телефона на леглото. Надяваше се Шайрин да послуша съвета му.

Телефонът му иззвъня. Пак беше тя, но той не й отговори.

Едва тогава забеляза листчето на пода. Някой го бе пъхнал под вратата. Извади машинално пистолета си и, приведен ниско, прекоси стаята в очакване някой да изрита вратата всеки момент. Пресегна се бавно и взе листчето.

Бележката бе написана на ръка.

Среща отвън след 10 минути. ВН

Това можеше да е капан. Първоначалната му реакция бе да скочи през прозореца, да заобиколи паркинга, където би могъл да го очаква брониран джип „Хъмви“ и да продължи пеша няколко километра. Огледа отново бележката. И тогава забеляза по-бледите и по-ситни букви в долната част.

Не фортът.

Усмихна се. Бе използвал този израз по времето, когато с нея работеха заедно по случая с брат му. Тогава Пулър я бе нарекъл Форт Нокс, защото му напомняше непревземаема крепост. Това бе нейният начин да потвърди самоличността си.

Въпреки всичко пак можеше да е капан. Спомни си предупреждението на вицепрезидента.

Не се доверявай на никого.

Нокс живееше в света на тайните операции. Пулър бе установил от личен опит, че тъкмо това са хората, на които най-трудно може да се има доверие, защото те никога не казваха истината или поне не цялата истина. В същото време обаче Нокс бе рискувала живота си, за да спаси неговия, при това неведнъж. Тя му бе помогнала да измъкне брат си от затвора и едва не бе загинала.

Пулър погледна часовника си, без да прибира пистолета в кобура. Размислите му бяха отнели пет от десетте минути. Отиде до прозореца и огледа паркинга пред хотела. Навън се развиделяваше, светлината бе достатъчно силна, за да вижда съвсем ясно. Не видя черни джипове с хора, които се канят да го отвлекат. Паркингът бе потънал в тишина. Имаше много коли, защото хотелът бе голям, но забеляза само един-двама души.

Мъж във военна униформа, който носеше куфар. Качи се в колата си и потегли.

После видя жена, току-що слязла от такси, да върви към хотела с куфарче на колелца.

Пулър погледна часовника си. Оставаха две минути.

Грабна сака си и го метна на рамо. Имаше чувството, че няма да се върне в стаята. Пъхна пистолета в джоба на якето си. Повика асансьора и се спусна на партера. Фоайето бе празно, с изключение на жената, която бе видял преди малко. Тя стоеше на рецепцията, а сънената служителка я регистрираше.

Пулър огледа външната врата. Ако Нокс го чакаше отвън, каква ли можеше да е причината? Зачуди се и какво ли бе правила през това време. Прекоси фоайето и излезе навън. Бързо я откри. Но само защото тя пристигна пред входа с черен седан.

Нокс свали прозореца и той попита:

— Какво правиш?

— В момента ли? Спасявам ти задника. Качвай се! — отвърна тя.

— Чантата ми е в колата.

— Вече не е. Прибрах я в багажника.

— Но ключът е в джоба ми.

— Не ми трябваше ключ — отвърна Нокс. — Качвай се!

— Защо не вземем моята кола?

— Не става, Пулър.

— Искаш да кажеш, че я следят?