Дэвид Балдаччи - Ничия земя

Направи няколко снимки на околността и се качи в колата.

Микробусът се бе скрил от погледа му, но това нямаше значение. Той знаеше къде отива, а същото се отнасяше и за шофьора на белия микробус.

Пулър зави по улицата, която водеше към последното, четвърто местопрестъпление. Докато пътуваше натам, на един завой в далечината се мярна нещо бяло, но се скри веднага. На Пулър и през ум не му мина да спре. Нещо повече, ускори, но бързо върна педала на газта, тъй като не искаше да изплаши шофьора пред себе си.

Подминаха мястото, на което бе открита четвъртата жертва, Джули Уотсън, компютърен програмист. Микробусът като че ли намали. Пулър се надяваше той да спре и шофьорът да слезе. Тогава щеше да проведе импровизиран разпит на непознатия, насочил своя М11 в лицето му.

Това обаче не се случи. Микробусът продължи. Пулър също. Излязоха на голям булевард. Пулър извади фотоапарата и направи няколко снимки на задната част на микробуса. После завиха по друг булевард.

Наближаваше пет сутринта и улиците се изпълваха с ранобудни шофьори. Наблизо имаше военни бази и съоръжения, в които се работеше на смени, но сутрешната смяна бе най-многобройна.

Микробусът ускори и излезе на детелината, която водеше към междущатската магистрала 64 в източна посока. Пулър изостана, защото трафикът се усили. Все още бе тъмно и той не виждаше нищо пред себе си освен примигващи червени стопове. Преброи няколко автомобила и фиксира погледа си върху онези стопове, които смяташе, че принадлежат на микробуса.

Не след дълго навлезе в тунела на Хемптън Роуд. Беше осветен, което му позволи да види микробуса далече пред себе си. Когато излезе от тунела и лампите над главата му изчезнаха, отново не можеше да види нищо освен стопове. Пред него имаше един бял микробус… и още един. Но отстрани и на двата бяха изписани реклами. Единият принадлежеше на водопроводчик, а другият на електротехник.

Пулър погледна право пред себе си. Наблизо имаше няколко изхода и шофьорът на микробуса можеше да поеме по който и да било от тях или да продължи напред. Пулър реши да остане на магистралата.

Измина много километри и движението стана още по-натоварено, тъй като на магистралата излизаха нови и нови автомобили. Накрая се отказа и потегли по най-близкия изход. Направи обратен завой и тръгна на запад. Върна се в хотела, в който бе отседнал и миналия път, и си взе стая. Извади фотоапарата и прегледа снимките. Увеличи кадрите, на които бе уловил микробуса. Номерът бе от Западна Вирджиния. Ако бе останал в ОКР, нямаше да има проблем да провери собственика.

Дали току-що не бе изпуснал невероятна възможност? Дали шофьорът на микробуса не бе убиецът отпреди трийсет години, който бе решил да обиколи местопрестъпленията?

Пулър обмисляше следващия си ход, когато телефонът му иззвъня.

Погледна часовника си. Ранно обаждане. Той не обичаше ранните обаждания. Те обикновено носеха лоши новини, а напоследък му бе дошло до гуша от такива.

— Да?

Обаждаше се неговата приятелка Шайрин Кърк, адвокатката.

— Пулър, боя се, че имам лоши новини.

— За какво?

— Не за какво, а за кого.

— Тогава за кого? — отвърна рязко той, тъй като нервите му бяха опънати до скъсване.

— За баща ти.

За миг Пулър изпита усещането, че сърцето му спира. В съзнанието му изникна образът на баща му, положен в ковчег в пълна парадна униформа и окичен с медали, а до него стоят те двамата с Робърт.

— Той… е умрял?

— Не — отвърна бързо Кърк, — съжалявам, не биваше да се изразявам по този начин…

— Какво е станало, по дяволите, Шайрин? — изкрещя той в телефона.

— Извинявай, успокой се. Разбирам, че си имал лош ден.

— Баща ми добре ли е? — попита рязко Пулър.

— Да… И не.

Пулър затвори очи и положи огромно усилие да се успокои.

— Казвай!

— Получил е телефонно обаждане. Нямам представа как е стигнало до стаята му и защо никой не е попитал кой го търси. Искам да кажа, че персоналът в болницата е добре запознат със състоянието му.

— И кой му се е обадил?

— Линда Демирджиян.

— Какво? — извика Пулър. — Баща ми е разговарял с нея? Как е могъл?

— Никой не знае, но очевидно е могъл.

— И какво му е казала тя?

— Не можем да го попитаме, разбира се. Но говорихме със Стан Демирджиян. Той ни съобщи. Не е имал представа какво се кани да направи жена му. Но тя му е споделила впоследствие.

— Чакай малко, защо сте питали Стан? Защо не сте разговаряли направо с Линда?