Дэвид Балдаччи - Ничия земя

— Не се притеснявам за армията. Аз не мога да забравя.

— Ще ти се наложи. Знам, че искаш да разбереш какво се е случило с мама, но оттогава са минали трийсет години. Нагърбваш се с невъзможна задача. Трябва просто да забравиш всичко. Защо се обричаш на провал?

— Това ли е най-добрият ти съвет?

— Окей, ясно, ти беше любимецът й. Сега искаш да отмъстиш. Но това не може да стане.

Пулър се напрегна от тези думи на брат си. Те приковаха вниманието му.

— Наистина ли го мислиш?

— Сигурен съм. И в миналото съм ти давал съвети, които са ти били от полза, нали?

— Да.

— Този съвет също ще ти бъде от полза. Послушай ме. Запилей се някъде. Иди на почивка за няколко дни, дори за цяла седмица.

— Не съм сигурен, че армията ще ми го позволи — отвърна Пулър.

Дали брат му имаше представа, че е в безсрочен отпуск?

— Подозирам, че командването няма да има нищо против, братле. Ще се върнеш със заредени батерии. Тогава ще видиш нещата много по-ясно.

— Добре, Боби, благодаря.

— Няма защо.

Пулър затвори и се усмихна. Брат му беше на негова страна. Някой подслушваше разговора им. Робърт му бе подсказал това с помощта на една лъжа, която само те двамата биха могли да забележат.

Робърт бе любимецът на майка им, не Джон. Макар тя никога да не го бе признавала, и двамата знаеха, че това е самата истина. Тя го бе показвала по хиляди дребни, едва доловими начини. Майка им се бе отнасяла по-благосклонно към свенливия и трудолюбив Робърт, отколкото към по-необуздания и самоуверен Джон, който толкова приличаше на баща си.

Тя вероятно бе предвидила, че като първороден син Робърт автоматично ще бъде сравняван с баща си. А кое малко момче можеше да издържи на това? Така вниманието й се бе насочило към него.

Брат му бе казал, че армията няма да има нищо против, ако си вземе почивка. Това означаваше, че знае за официалния отпуск. Той обаче бе отишъл по-далече. Бе му казал да се запилее някъде. Напълно безобиден наглед избор на думи, но Джон знаеше, че Робърт ги е използвал в буквален смисъл. С лекота можеше да преведе същинското послание, скрито зад думите на брат му.

Положението е зле. Искаш ли да пипнеш този тип, мини в нелегалност.

Пулър лесно можеше да се досети, че някой е наредил на брат му да проведе този разговор. Робърт бе заподозрял, че го записват, затова бе измислил начин да предаде своето послание под носа на онези, които слухтяха.

Това беше ясно.

А какво не беше? Всичко останало.

Облачна нощ.

Добре охранявано имение.

Бурен океан с разпенени вълни.

Пол Роджърс отчете всички тези фактори, докато се взираше в масивните порти на убежището на Крис Балард. Защото бе стигнал до извода, че този дом е тъкмо това. Убежище. Скривалище.

Може би се крие от мен.

След като тази вечер не бе на работа, Роджърс напусна Хемптън в единайсет и пристигна около един. Знаеше къде са разположени охранителите. И колко високи са стените. Не знаеше само в коя стая спи Балард. Налагаше се да проучи разположението на стаите. А това щеше да го изложи на опасност. Но нямаше друг вариант.

Покатери се по стената, която ограждаше северната страна на имението, и скочи с лекота на земята. Остана клекнал в продължение на няколко секунди и се огледа във всички посоки, преди да се отправи към голямата къща. Не се съмняваше, че вратите й са заключени. Както и че теренът около нея се следи с охранителни камери.

Бе анализирал разположението на камерите и бе открил тясна ивица, която оставаше в сляпа зона. По нея можеше да стигне до къщата.

Стените бяха гладки, не предоставяха удобни места за захващане, поне за обикновен човек, който няма оборудване за алпинизъм. Къщата се издигаше на четири етажа над околния терен.

Най-добрата гледка към океана се откриваше от последния етаж. Слънцето изгряваше от изток и Роджърс не се съмняваше, че собственикът на имението иска да се наслаждава на тази гледка всяка сутрин.

Заби пръсти в невидима вдлъбнатина и започна да се катери, плътно прилепен до стената. Ръцете и краката му се впиваха в грубата повърхност, за да намерят опора дори там, където тя не съществуваше.

Прозорците на втория етаж бяха тъмни. На третия забеляза приглушена светлина и реши да рискува, като надникне през прозореца.

Сюзан Дейвис, любовницата на Джош Куентин, лежеше на леглото, този път сама. Завивката едва покриваше тялото й и не оставяше съмнения, че тя предпочита да спи без дрехи.

Роджърс продължи нагоре, докато най-сетне стигна до четвъртия етаж. Придвижи се хоризонтално, докато стигна до набелязания прозорец. Беше открехнат, за да позволи на океанския бриз да проникне вътре.