Дэвид Балдаччи - Ничия земя

— Никога не ми е казвал — отвърна Пулър.

— Такъв си беше баща ти, човек на действието, не на приказките. Това правеше службата под негово командване по-трудна. Той очакваше Херкулесови усилия от всички ни. Но никога не е искал някой от нас да направи нещо, което самият той вече не е правил.

— Да, сър, така беше — съгласи се Пулър.

— Което ни връща на сегашната ситуация. И на теб. За момента армията е отложила обсъждането на оставката ти и те с пуснала в безсрочен отпуск. Какво ще правиш през това време, си е твоя работа. — Хол вдигна ръка в знак на предупреждение. — Но не забравяй, че в подобна ситуация не можеш да се ползваш с подкрепата на ОКР, нито на армията изобщо. Това е най-доброто, което успях да издействам.

Пулър го изгледа с любопитство.

— Да издействате? От кого, сър?

Хол се надигна от мястото си и Пулър веднага стана.

— Това е всичко засега, синко. Искам да знаеш, че тази среща не се е състояла никога.

Хол протегна ръка. Пулър я стисна.

— Предай на баща си много поздрави от мен. Знам, че вероятно няма да разбере какво му казваш, но въпреки това го направи.

— Непременно, сър.

— Много ми се иска да можех да отида и да го видя.

— Ще му бъде приятно, сър.

— И още нещо, Пулър.

— Да, сър?

Вицепрезидентът пристъпи към него.

— Отваряй си очите на четири. Следи всички посоки на компаса, синко. Всички. Можеш да имаш доверие само на себе си. На никой друг. В това разследване нямаш приятели. След тази вечер няма да можеш да разчиташ и на мен. Направих всичко това от уважение към баща ти, но не мога да ти помогна повече. Оттук нататък те очаква тежка битка, която ще трябва да водиш от неизгодна позиция.

— А брат ми? Да не би да ми казвате, че не мога да имам доверие и на него?

— Приятна вечер, Пулър. И късмет. Сигурен съм, че ще ти потрябва.

Черният джип остави Пулър пред дома му. Агентите му върнаха телефона и пистолета. Той влезе в апартамента си и се отпусна бавно на един стол. Мислите му бяха объркани.

Пулър бе участвал в бойни действия, бе убивал и сам едва не бе загинал. Цялото му тяло бе осеяно с белези. Бе работил усърдно и бе станал добър следовател. Но нищо от това не го бе подготвило за решаването на проблема, пред който бе изправен.

През целия си живот бе търсил нещо, което да го доближи до истината. А сега за пръв път в живота си имаше чувството, че истината няма никакво значение. Това бе удивително признание, което не бе предполагал, че ще направи. От болничната стая на баща си се бе озовал направо в тресавище, което сякаш нямаше дъно.

Извади документите си от ОКР и впери поглед в сребристия орел върху значката. Прокара пръсти по крилата му, сякаш се надяваше, че това докосване ще избистри ума му. Не се получи.

Прибра документите и провери пистолета си. В спалнята си държеше още един, резервен. Стана, извади го и го пъхна в кобура на кръста си. Почувства се по-добре.

Малко неща можеха да разтревожат Джон Пулър. Когато си преминал през ада и си оцелял, когато си видял безброй начини, по които едно човешко същество може да убие друго, се променяш по необратим начин. В някои отношения това те прави по-силен, позволява ти да действаш с повече увереност в момент на нужда независимо от опасностите. Онези, които не са толкова корави, изпадат в безпомощност, напълно парализирани в трудни условия. И умират.

В други отношения обаче това те прави по-слаб — лишава те от състрадание, от възможността да прощаваш. Пулър знаеше, че страда от този синдром.

Думите на вицепрезидента го бяха обезпокоили.

„Можеш да имаш доверие само на себе си. На никой друг.“

Дори не на вицепрезидента на Съединените щати.

Дори не на собствения си брат.

Смайващо откровение, откъдето и да го погледнеше.

Телефонът му иззвъня и той погледна дисплея. Обаждаше се Боби. Пулър се поколеба, но после реши, че не отговори ли, брат му ще продължи да звъни.

— Да, Боби? — каза той с престорено безгрижие, макар да се чувстваше ужасно напрегнат.

— Чух — каза Робърт.

— Какво си чул?

— Че си подал оставка.

— И от кого го чу?

— Няма значение. Искам да ти задам само един въпрос.

— Какъв?

— Луд ли си?

— Не, доколкото знам.

— Да подадеш оставка? Да напуснеш сам? Заради какво?

— Заради истината, Боби. Не смяташ ли, че тя е достатъчно важна?

— За теб е важно да забравиш писмото си и да се върнеш на работа.

— Не мисля, че мога да го направя.

— Армията ще ти прости и ще забрави, младши.