Дэвид Балдаччи - Ничия земя

Майърс изрече това с усмивка.

Роджърс не отговори веднага. Погледът му пробяга от главата й до високите й токчета. Днес тя бе в бежово. Сако, блуза, къса пола, сандали с тънки каишки. Докато вървеше, косата й подскачаше върху раменете й.

— Постигнахме споразумение — отвърна Роджърс.

— Радвам се да го чуя.

— Господин Куентин ще идва ли тази вечер?

— Защо питаш? — присви очи тя.

— Снощи не знаех кой е той. Сега знам. Разбирам, че е важен клиент, и искам да бъда подготвен да го посрещна подобаващо. Нали разбирате, да му осигуря добро обслужване. А и няма да крия, че той оставя щедри бакшиши.

Подозрителният поглед изчезна.

— Радвам се, че мислиш по този начин. Той наистина е важен клиент. Но не, тази вечер няма да дойде.

— Би било добре да знам предварително — продължи Роджърс. — Снощи се получи малко неудобно, но всичко завърши добре. Няма да се случи отново, разбира се.

— Не се съмнявам.

— Е, аз по-добре да вървя — каза Роджърс.

— Желая ти късмет.

— В крайна сметка нещата не опират до късмета, нали? — отвърна Роджърс.

Отвън отново го очакваше дълга опашка от нетърпеливи клиенти, но този път нямаше никакви проблеми. Явно случилото се предишната вечер се бе разпространило с удивителна скорост сред редовните посетители на „Камуфлаж“.

Роджърс видя Карл да си тръгва към един и половина, последван от Хелън Майърс в два. Карл му махна за „довиждане“. Майърс не си направи труда.

В три часа барът вече бе достатъчно празен и чист, за да може персоналът да започне да се разотива. Роджърс предложи да заключи вратата и да включи алармената система.

Накрая той остана последен в цялото заведение. И по-рано бе обърнал внимание на охранителните камери. Те бяха монтирани навсякъде — не само около бара, но и отвън. Роджърс бе забелязал и още нещо: по стълбите, които водеха към ВИП салона, нямаше камери. Всъщност на целия втори етаж нямаше нито една камера. Явно някой не искаше да се документира онова, което ставаше там, и Роджърс се запита каква е причината.

Изкачи стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Застана в коридора на втория етаж и се огледа. Видя само една врата, макар помещението, към което водеше тя, да заемаше цялата дължина на коридора. Роджърс предположи, че преди мястото да бъде преустроено в бар, тук е живял собственикът на сградата. Натисна дръжката на бравата. Беше заключено.

Изпробва ключовете, които носеше в джоба си. Извади късмет още с третия. Отвори вратата, влезе и я затвори. Нямаше фенерче, но не се нуждаеше от него. Виждаше удивително добре на тъмно. Обиколи стаята, която се оказа комфортно обзаведена. Всъщност стаята не беше само една, а водеше към друга. Роджърс отвори вратата към нея и видя голямо легло. Завивката бе опъната като по конец. Той предположи, че Куентин и жените, които водеше, едва ли я бяха оставили в това състояние.

Какво обаче ставаше тук? Дали това бе просто място, където Куентин прелъстяваше мацки?

Но предишната вечер в компанията му имаше и други мъже. Нима момчетата се редуваха да мачкат завивките? Така ли плащаше той бонуси на мениджърите в своята компания? И защо точно в бара? Куентин разполагаше с вила на брега на океана на по-малко от два часа път от тук. Нищо чудно да имаше и апартамент в града. Защо ще идва в тази стая и всеки месец ще харчи огромна сума за подобна привилегия?

Роджърс претърси помещението и не откри абсолютно нищо. А той умееше да претърсва. Затвори вратата след себе си и заключи. Напусна бара, като преди това включи алармената система.

Измина точно три крачки по алеята, която водеше към мястото, където бе оставил микробуса си, когато ги видя. Скандалджиите от предишната вечер.

Обърна се и погледна зад себе си. Неколцина техни приятели бяха препречили пътя му назад. Едрият чернокож младеж пристъпи към него. Лицето му бе разкривено в злобна усмивка.

— Казах ти, че ще се върнем, задник. И удържах на думата си.

Роджърс погледна вляво и видя мъжа, чиято китка бе счупил. До него стояха другите двама, чиито задници бе сритал. Челюстта на единия като че бе прикрепена с тел. Погледът на Роджърс се насочи обратно към чернокожия.

— Наистина ли го искаш? — попита спокойно той.

— Бързаш ли за някъде? — озъби се чернокожият.

— Всъщност, да. Какво ще кажеш двамата с теб да се изправим един срещу друг. Ако спечеля, си тръгвам. Това ще ни спести много време.

Чернокожият се напрегна и огледа приятелите си.