Дэвид Балдаччи - Ничия земя

Жената се засмя.

— Работя за правителството, но в Министерството на земеделието. Единственото, което разследвам, е ерозията на почвата.

— И ви дадоха този номер? На нова позиция ли ви назначиха?

— Не, на това бюро съм вече четвърта година. Не съм сигурна защо получих този номер, но нямах намерение да откажа чисто нов телефон. При това „Самсунг“ — добави развълнувано тя.

— Добре, извинявайте.

Пулър затвори и впери поглед в телефона си.

Какво става, по дяволите?

Тъкмо се канеше да набере друг номер, когато телефонът му иззвъня. Той никога не бе чувал Дон Уайт, прекия си командир, толкова притеснен. Шефът му мина направо на целта.

— Пулър, имаш нова задача. Утре летиш за Франкфурт. Самолетът излита в шест нула нула от база „Андрюс“. И ти трябва да бъдеш на борда.

— Не разбирам, сър. Мислех, че съм в отпуск.

— Отпускът ти е отменен — отвърна рязко Уайт.

— Защо?

— Не е необходимо да знаеш.

Пулър потръпна при този рязък отговор. Двамата с Уайт винаги се бяха разбирали добре.

— Мога ли да попитам каква е задачата във Франкфурт? — попита той.

— Ще получиш пълна информация, когато пристигнеш там. Ще ти изпратя по имейл подробностите около пътуването.

— Можете ли да ми кажете какво става, сър?

— Току-що го направих, Пулър.

— А случаят с баща ми?

Но Уайт вече беше затворил.

Пулър седна на леглото и впери поглед в снимките. Очевидно и трийсет години по-късно някой отново се опитваше да възпрепятства разследването.

Нещо не беше наред. Роджърс го забеляза веднага щом влезе в „Камуфлаж“ час преди отварянето на заведението.

Всички избягваха погледа му. Отначало реши, че го правят, защото Джош Куентин го е забелязал в Северна Каролина и се е оплакал на Хелън Майърс, а това означаваше, че е загазил здравата. Но после видя Карл да седи в далечния ъгъл.

Беше целият в черно, с бастун, подпрян на масата. Три от пръстите на дясната му ръка бяха стегнати в шина. Изглеждаше скован, болнав, измъчен. Пред него стоеше чаша уиски. Носеше слънчеви очила. Въпреки това Роджърс не се съмняваше, че гледа право към него, и не помръдна от мястото си в продължение на няколко секунди. Отвърна на погледа му. Не изпитваше никакво съчувствие към него. Но беше любопитен какво ще направи той.

Ако Карл бе решил просто да си отмъсти, вероятно щеше да прати няколко горили да го атакуват. Роджърс може би щеше да се справи с тях, но не това бе най-важното. Почти сигурно щеше да последва посещение от полицията. А той не биваше да го допусне. Най-повърхностната проверка на името му бе достатъчна да го върне в затвора.

Роджърс взе решение. Закрачи право към Карл и седна срещу него.

Едрият мъж се обърна и го погледна. Макар очите му да бяха скрити зад очилата, лицето му изразяваше очевидна изненада, че Роджърс е дошъл при него. После извърна глава, сякаш решен да не взема участие в игричките му.

— Имах чичо, който веднъж ми каза нещо — започна Роджърс. — Не знам защо, но запомних думите му.

Карл го погледна отново.

— И какво беше то? — попита рязко той.

— Че няма мъж, чийто задник да не е бил сритан поне веднъж. В повечето случаи от жени.

Карл го изгледа продължително. После избухна в смях. Смя се толкова силно, че остана без дъх и се закашля. Роджърс отиде до бара, взе чаша вода и му помогна да я изпие. Когато Карл се посъвзе, свали слънчевите очила и погледна Роджърс.

— Женил съм се три пъти, но мога да кажа, че чичо ти е бил абсолютно прав — каза той с широка усмивка.

— И аз съм преживял същото с бившата ми — излъга Роджърс. — Имах чувството, че ме е прегазил товарен влак, а тя дори не беше помръднала малкия си пръст. Използва само думи. Бих предпочел Майк Тайсън да ме направи на кайма, отколкото да преживея още веднъж онова, което тази жена ми причини.

Този път Роджърс казваше истината. Точно така се бе чувствал след последната си среща с Клеър Джерико.

— Бог ми е свидетел, че това е самата истина — промърмори Карл.

Роджърс се облегна на стола и си придаде разкаяно изражение.

— Нуждаех се от тази работа. Когато влязох тук, имах само няколко долара в джоба и дрехите на гърба си. Знаеш на какво са способни отчаяните хора. На всичко. Прекалих. Отидох твърде далече. Опитвах се да впечатля шефката и изгубих контрол. — Замълча и си представи, че отново седи пред комисията за предсрочно освобождаване. — И се извинявам за това, което направих — завърши той с дълбоко съжаление.