Дэвид Балдаччи - Ничия земя

— Ако ставаше въпрос за моята майка, щях да искам да разбера. Казвам само, че трябва да си подготвен да приемеш истината.

— Повярвай ми, имах трийсет години на разположение, за да се подготвя за нея.

Той отключи колата и седна зад волана. Нокс се настани до него, погледна го и попита:

— Къде отиваме?

— Отец Руни каза, че не очаквал майка ми онази вечер, но това не означава, че не би могла да го посети. Ако е тръгнала към църквата, нещо може да й е попречило да стигне там.

— Например?

— Например някой.

— Смяташ, че някой я е нападнал? На територията на действаща военна база? При толкова много хора наоколо? Как е възможно някой да го направи?

— Няма да повярваш какви неща съм виждал да правят.

Не след дълго се върнаха във Форт Монро и паркираха пред стария дом на семейство Пулър. Нокс огледа къщата.

— Влизал ли си вътре?

— Не. Още се подготвям.

— Изглежда хубава къща.

— Все пак баща ми вече беше бригаден генерал. Наистина беше хубава. Най-хубавата, в която сме живели.

— Къде отидохте с брат ти след изчезването на майка ви?

— Живяхме известно време във Флорида при леля, сестрата на баща ми. Често й бяхме ходили на гости преди. Двете с майка ми се разбираха чудесно.

— Леля ти жива ли е?

— Не… убиха я.

— Божичко, Пулър. Как? Защо?

— Сложно е. Ще кажа само, че открих извършителите и те си получиха заслуженото наказание.

— Леля ти, брат ти, а сега и майка ти. Още някакви роднини, за които трябва да отмъстиш?

— Надявам се, че не.

— Къде отидохте, след като напуснахте дома на леля ти?

— Баща ми получи ново назначение и ни взе със себе си. Все пак беше наш родител, макар да не се свърташе у дома. Но хората му се грижеха за нас. Той уреждаше тези неща… икономки, чистачки, хора, които да ни помагат с домашните, да ни водят на тренировки и прочие. После Боби влезе в Академията на ВВС, а две години по-късно аз постъпих в колеж.

Двамата замълчаха и се загледаха в къщата.

— Не смяташ ли, че трябва да влезем? — попита Нокс.

Пулър я погледна.

— Защо?

— Може да си спомниш нещо, което да ни бъде от полза.

— Нокс, не си спомням абсолютно нищо… — започна той, но внезапно млъкна и впери поглед през прозореца на колата.

— Какво има? — попита Нокс.

Пулър се замисли за всичко, случило се онази вечер, което бе забравил, докато брат му не му припомни някои неща.

— Аз… аз, изглежда, имам избирателна памет — отвърна той.

— В такъв случай сме длъжни да влезем.

— Заключено е.

— Не мисля, че това ни е спирало преди.

— Знам, че теб не те е спирало. Виждал съм те да отключваш вратата, да влизаш и да убиваш човека вътре.

— Не е честно! Тя се опита да ме убие.

— Да вървим — каза Пулър и слезе от колата.

Отправиха се към предния вход и тъй като улицата бе пуста, той й позволи да почовърка патрона. Влязоха вътре и Пулър се огледа, а Нокс го наблюдаваше внимателно.

— Променила ли се е много?

Той поклати глава.

— Армията не си пада по промени в интериора. Основните неща не се променят. Можеш да пребоядисаш стените, но когато си тръгваш, трябва да ги оставиш кремави. Стандартна процедура.

Огледаха първия етаж. Накрая Пулър влезе в банята и надникна през прозореца, който гледаше към задния двор.

Нокс надзърна през рамото му.

— Това ли е прозорецът, от който е гледала, когато си я видял за последен път?

Той кимна.

— Работата е там, че това се случи следобед, а тя е излязла чак след като вечеряхме.

— Значи си я видял още веднъж?

Пулър затвори вратата на банята.

— Само че не си спомням. Боби ми разказа всичко това.

— Добре… казваш, че сте вечеряли. Тогава да отидем в трапезарията и да видим дали ще си спомниш нещо.

Влязоха в малката трапезария до кухнята. Пулър се облегна на стената и се огледа.

Затвори очи и се върна трийсет години назад. Работата беше там, че човешката памет не е особено добра. Това обясняваше защо свидетелските показания са толкова ненадеждни. Повечето хора не можеха да си спомнят какво са правили миналата седмица в определен час, какво остава преди три десетилетия. Мозъкът не беше компютър, който да избълва нужните факти. Хората бяха царе на умението да манипулират спомените си.

Пулър обаче бе военен следовател. Това му позволяваше да се справи по-добре от останалите.

Спомни си, Джон. Спомни си какво се случи в онзи ден.

— Някой позвъни по телефона — каза той и отвори очи.

— По телефона? Кой?

— Нямам представа. Майка ми тъкмо приключваше с приготвянето на вечерята. Телефонът звънна и тя вдигна. Тогава нямаше мобилни телефони, само стационарни. — Пулър посочи едно петно на стената в кухнята. — Телефонът беше там.