Дэвид Балдаччи - Ничия земя

Роджърс паркира микробуса край Форт Монро и измина пеша останалата част от пътя. Беше нощ и наоколо не се виждаше жива душа. Порив на вятъра довя солен въздух откъм пролива. Далече навътре в Атлантическия океан проблясваха светлините на кораб. Беше прохладно, тихо и спокойно.

Но атмосферата можеше да се промени много бързо в зависимост от това как щяха да се развият плановете на Роджърс.

Той знаеше точно къде отива и искаше да стигне там бързо и незабелязано. Малцина можеха да се промъкват по-неусетно от него. Това умение му бе насаждано толкова дълго, че се бе превърнало в негова втора природа.

Сградата се издигаше право пред него. Блок Кю. По-рано бе минал покрай него. Не помръдна от мястото си, докато го наблюдаваше в продължение на един час.

Той забеляза, че частната охрана обхожда периметъра на всеки половин час. Един охранител тръгваше наляво, друг надясно и се срещаха отзад. Трети охранител оставаше до входната врата. Стандартна процедура при подобен обход. Напълно предсказуема. Това беше проблемът на стандартните процедури.

Щом тримата охранители се събраха за пореден път отпред, Роджърс пристъпи към действие. Часът беше четири и пет. Трябваха му десет секунди да преодолее задната ограда. Скочи безшумно на земята и се огледа, без да се изправя. Добра се на прибежки до задните врати. Долната им част бе метална, а горната — от армирано стъкло. Надзърна вътре и видя панела на алармената система. Светеше червен диод. Алармата бе включена. Никой не поставя алармена система и охранители на сграда, в която няма нищо важно.

Самата сграда бе осеметажна, вероятно най-високата тук, като се изключи хотел „Чеймбърлин“. По времето, когато бе строен фортът, земята била в изобилие, а асансьорите още не били изобретени. Затова армията бе издигнала ниски постройки.

Роджърс свали обувките и чорапите си, завърза връзките заедно и ги увеси на врата си. Откри издатина в тухлената стена, вкопчи се в нея и започна да се набира с невъобразима сила, за каквато дори най-добрите алпинисти на света можеха само да мечтаят. Пръстите на ръцете и краката му се забиваха във фугите между тухлите. Но в края на краищата кожата му там бе заменена със синтетична материя. Това бе причината полицията да не може да му снеме отпечатъци. На вид синтетиката по нищо не се отличаваше от човешката кожа, но бе много по-здрава и нямаше да се разкървави от плъзгането по хоросан и тухли.

Роджърс продължи нагоре. Не се катереше за пръв път по стените на тази сграда, макар навремето това да не бе част от обучението му. Беше го направил заради един бас. И го беше спечелил. Десет долара.

Добра се до върха, прехвърли се през корниза и се озова върху плоския покрив, покрит с чакъл. Тук бяха разположени мощните климатични системи, които поддържаха контролирана среда в сградата. И, разбира се, вратата за достъп до тях.

Роджърс се надяваше паметта да не му изневери, защото тази част от плана бе жизненоважна за успешното му изпълнение.

Стигна до вратата. Беше заключена отвътре с катинар. Едно дръпване и халките на катинара изскочиха.

Той пое дълбоко дъх и го задържа. Не се страхуваше. Отдавна не бе в състояние да изпита подобно чувство. Мислеше си как ще избяга, ако алармата се включи.

Охранители отпред. Аларма на покрива. Ще обезопасят периметъра. Колко време ще им отнеме? Ще се спусна до третия етаж, от там ще скоча на земята, ще се прехвърля през оградата и ще изчезна. Двайсет секунди трябва да ми стигнат. Натъкна ли се на охранител, той ще умре, не аз.

Роджърс отвори вратата. Зачака. Алармата не се включи.

Паметта не му бе изневерила. Не бяха свързали тази врата с охранителната система. Бяха решили, че никой не е в състояние да се изкачи по тухлената стена. И бяха сгрешили.

Той затвори вратата зад гърба си и заслиза по стълбите. Мозъкът му бе запечатал вътрешното разположение на сградата още преди трийсет години. Слезе на втория етаж и продължи по главния коридор. Огледа тавана за сензори за движение, но не откри нито един. Потърси и охранителни камери, но такива също нямаше. Явно бяха заложили на външната охрана.

Но това не беше всичко. Липсата на камери вътре означаваше, че който и да ръководеше това място, не искаше никой да записва онова, което се правеше тук. В това отношение нищо не се бе променило от времето, когато Роджърс пребиваваше тук. Защото онова, което се случваше в тази сграда, не беше никак хубаво. Нито законно.