Дэвид Балдаччи - Ничия земя

После дойде ред на група младежи, достатъчно едри, за да играят футбол в колежанската лига. Трима чернокожи и трима бели. Нито един от тях не изглеждаше на повече от двайсет. Роджърс ги помоли да покажат шофьорските си книжки. Първите две бяха фалшифицирани толкова неумело, че той не си направи труда да ги задържи. Просто им ги подхвърли обратно. Когато младежите се опитаха да минат покрай него, протегна ръка и каза:

— Да сме наясно, това означава, че не можете да влезете. Опитайте някъде другаде, където охранителят е напълно сляп.

Един от чернокожите, най-едрият от шестимата, каза:

— Хайде бе, човек, няма да пием. Искаме само да потанцуваме и да си прекараме гот в компанията на красиви момичета.

— Съжалявам, не правим изключения.

Друг от групата, малко по-дребен бял младеж, пристъпи напред и заяви:

— Виж кво, дядка, пуснеш ли ни, ще запазиш всичките си зъби.

Роджърс надуши дъха му.

— Май си обърнал няколко бири. Защо не се прибереш в общежитието? Така ще запазиш стипендията си.

— Май не ме чу, старче.

Младежът замахна, но юмрукът му не завари Роджърс на мястото, на което бе стоял допреди миг. Ударът му профуча във въздуха.

— Не бягай, дядка, ще те заболи само за секунда — каза младежът.

Роджърс се обърна към останалите.

— Момчета, съветвам ви да отведете приятеля си, преди да му се случи нещо неприятно.

Младежите се засмяха.

— Говориш като адвокат — отвърна чернокожият.

— Изобщо не говоря като адвокат.

— Тогава като лекар? — предложи младежът, който бе замахнал с юмрук.

Роджърс се обърна към него.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Че ще ти се наложи да се лекуваш!

Младежът замахна отново, но този път Роджърс не помръдна. Хвана юмрука на своя нападател, както бе постъпил с Карл, и стисна. Всъщност не се задоволи само да стисне, а завъртя ръката му и дръпна рязко надолу.

Младежът изпищя и падна на земята, притиснал пострадалата си ръка към тялото.

— Счупи ми китката — изхленчи той.

Роджърс понечи да стовари юмрука си в главата му, но подобен удар най-вероятно щеше да го убие.

Не! Недей! Не го прави!

Онова място прогаряше дупка в главата му като с ацетиленова горелка.

— Ей, човече! Стига толкова!

Роджърс впери поглед в чернокожия, който добави:

— Това беше достатъчно убедително.

Роджърс отстъпи назад. В същия миг по сигнал на чернокожия други двама младежи пристъпиха напред, за да се нахвърлят върху него. Той обаче не ги изчака да замахнат. Сграбчи по-едрия за ризата, повдигна го във въздуха и го запрати срещу стената. Онзи се блъсна силно в нея и се свлече на земята. Другият се наведе с намерението да забие глава в корема на Роджърс, но той вдигна коляно и пресрещна брадичката му. Младежът падна на земята и закрещя от болка с уста, пълна със счупени зъби.

Роджърс отстъпи назад и оправи шапката си.

— Върнете се, когато пораснете достатъчно — каза той на останалите младежи.

Те помогнаха на пострадалите да се изправят.

Чернокожият просъска:

— Непременно ще се върнем. Можеш да разчиташ на това, мръсно копеле!

Групичката се отдалечи от входа, като ранените при схватката се облягаха на раменете на своите приятели. Младежът със счупената китка се обърна към Роджърс и започна да крещи обиди.

Хората, наредили се на опашката, останаха изумени от видяното. Дори онези, които несъмнено служеха в армията. Някои дори си тръгнаха. Но повечето останаха.

В рамките на петнайсетина минути Роджърс пропусна всички, които бяха навършили двайсет и една, а останалите отпрати по домовете им. След като хората от опашката видяха на какво е способен, никой не посмя да му създаде проблеми.

— Този не е с всичкия си — промълви един младеж на приятеля си, преди двамата да си тръгнат.

Минута по-късно пред входа спря лимузина. Шофьорът слезе, заобиколи и отвори вратата. От колата излязоха десет души. Всички бяха на двайсет и няколко или трийсет. Половината бяха мъже, останалите жени, облечени с дрехи, които не бяха по джоба на повечето хора.

Един от мъжете в групата пристъпи към Роджърс. Беше висок, симпатичен, с къдрава черна коса и изражение на безгрижна арогантност.

— Аз съм Джош Куентин. Ние сме ВИП гости.

Роджърс погледна списъка и отвърна:

— Трябва да проверя документите на всички.

— Ти си нов.

— Това е първата ми вечер.

— Как се казваш?

— Пол.

— Добре, Пол, не се сърдя. Но за в бъдеще ни запомни. Ние сме редовни клиенти. И не обичаме да чакаме.