Дэвид Балдаччи - Ничия земя

— На колко години е той сега?

— На осемдесет — отвърна Пулър.

— Дали е с всичкия си?

— Достатъчно, за да разговаря с нас, предполагам.

— Виждал ли си баща си скоро?

— Бях му на свиждане, когато се появиха Хъл и един полковник и ми показаха писмото с обвиненията срещу него.

— Сигурно ти е било трудно — каза Нокс.

— Не бих искал да го преживея отново.

— А баща ти…

— Слава богу, той не разбира нищо. За пръв път си мисля, че това е добре.

— Разговаря ли с Линда Демирджиян?

— Това беше първата ми работа. Говорих и със Стан, съпруга й, който не споделя мнението й.

— Но той е служил под командването на баща ти.

— Знам, не може да е напълно обективен.

— Какво се надяваш да научиш от отец Руни? — попита Нокс.

— Дали онази вечер майка ми е отивала при него. Била е облечена твърде официално, като за неделна литургия.

— Може да е отивала на ресторант.

— Възможно е. Но в такъв случай щеше да го спомене пред детегледачката, а тя не й е казала, че ще вечеря навън. Разговарях и с нея.

— Не си пропуснал нищо.

— На това ме е научила армията.

— Майка ти може да не е споменала мястото, където отива, ако е искала да го запази в тайна.

— Тя е отивала някъде толкова издокарана, че всички да я забележат. Колко тайно ти се струва това?

— Не исках да кажа, че е имала връзка с мъж.

— Колкото и да не ми се искаше, разсъждавах и върху тази възможност. Не вярвам обаче да е било така. Все някоя нейна приятелка щеше да знае. Истината щеше да излезе на бял свят. Хората, с които говорих, не споменаха нищо подобно. А щяха да забележат определени признаци, които издават извънбрачната връзка. Да не забравяме, че майка ми беше дълбоко религиозна. А прелюбодеянието е смъртен грях. Нещата не се връзват.

— Мисля, че си прав.

Изминаха в мълчание остатъка от пътя до Уилямсбърг.

Кели Адамс бе племенница на отец Руни. Приела го в дома си преди две години. Сестра му — майката на Адамс — живяла с дъщеря си до самата си смърт преди няколко години. Кели Адамс им разказа всичко това, докато ги водеше из просторния си дом, разположен недалече от историческия център на Уилямсбърг.

— Чудесна къща — отбеляза Нокс. — И дворът ви е толкова хубав, всичко е разцъфнало…

— Обожавам това място — каза Адамс, дребничка жена около петдесет с къса черна коса. — Завърших колежа „Уилям и Мери“, който е малко по-надолу по улицата. Сега дъщеря ми следва там.

— Страхотен колеж — отвърна Пулър.

— Сред най-добрите — съгласи се Адамс. — Джордж ви очаква на задната веранда.

— Джордж? — учуди се Пулър.

— О, съжалявам. Вероятно го познавате като отец Руни. Джордж е малкото му име.

Тя отвори френския прозорец към задния двор и ги изведе на веранда, застлана с каменни плочи. Около нея имаше перголи, обрасли в бръшлян, които осигуряваха хубава сянка в слънчевите дни. На верандата бяха оформени няколко къта за сядане. Отец Руни седеше в самия център, до масичка от тиково дърво. Адамс му ги представи.

Косата на пастора бе снежнобяла и грижливо сресана. Изглеждаше по-дребен, отколкото си го спомняше Пулър. Беше с памучен панталон и бяла тениска, поиздута от бирения му корем. Кожата му бе бледа, а веждите гъсти и рунтави. Носеше тъмни очила, макар слънцето вече да залязваше.

На масата бяха оставени кана с домашна лимонада и чаши. Пулър и Нокс седнаха, а Адамс им наля лимонада и се върна в къщата.

Отец Руни свали очилата си и избърса стъклата им с една салфетка.

— Джон Пулър — изрече той със същия провлачен говор, който Пулър си спомняше от неговите проповеди.

— Да, отче.

Пасторът сложи очилата си и продължи:

— Отдавна не бях чувал това име. Много отдавна.

— Баща ми ли имате предвид? Кръстен съм на него.

— О, знам, знам. Ти имаше и брат. Робърт, или Боби, както го наричаха.

— Да.

— Прочетох преди време, че е загазил, но после се оказа, че обвиненията срещу него са били скалъпени. Надявам се, че е добре.

— Много добре. Или поне беше до неотдавна.

Отец Руни отпи от лимонадата си и се облегна на стола.

— Предполагам, че идваш тук във връзка с изчезването на майка ти.

— Именно.

Руни кимна и погледна към Нокс.

— Вие с Джон ли работите?

— Да — отвърна тя, преди Пулър да успее да каже и дума.

Старецът кимна отново и скръсти ръце върху биреното си коремче.

— Много време мина от тогава. На какво се дължи този внезапен интерес?

— На нови обстоятелства по случая. Не можем да навлизаме в подробности, но те предизвикаха възобновяване на разследването.