Дэвид Балдаччи - Ничия земя

Робърт Пулър затвори куфарчето си и се изправи. Пъхна фуражката си под мишница и каза:

— Споменахте, че познавате баща ми?

— Да.

— А познавахте ли майка ми?

Клепачите на Джерико трепнаха леко.

— Може да съм я виждала в базата.

— Беше много красива. Но най-вече добра. Всички я обичаха.

— Сигурна съм, че всеки син вижда майка си в такава светлина.

— Значи сте разбрали, че е тя. И вие също ли сте минавали оттам случайно?

— Вече ви казах, че не бях там.

— Роджърс твърди, че не е видял майка ми, но е видял вас.

Тя се засмя тихо.

— О, боже! Защо не го изпратите да свидетелства в съда? Между другото, колко души е убил до момента?

Робърт продължи, сякаш изобщо не я бе чул:

— И така, безценното ви творение бяга и започва да избива методично ваши служителки, защото не може да се добере до…

— Той ли ви го каза? — прекъсна го Джерико.

— Защото не е могъл да се добере до вас — довърши Робърт, без да обръща внимание на думите й. — А после е открит близо до Блок Кю, където убива друга жена, и вие отново не сте там.

Тя разпери ръце.

— Бях твърде заета.

— Но сте запозната с фактите.

— Мисля, че вече отговорих на този въпрос. И дори да съм знаела, какво от това?

— Питам се дали ви е доставило удоволствие.

— Кое? — изгледа го с любопитство Джерико.

— Да отмъстите на баща ми.

— Защо ще искам да му отмъщавам?

— Сама описахте отношенията ви като танкова битка. Явно не сте били в приятелски отношения.

— Какво толкова? Нормално е хората да имат разногласия. Това не означава, че трябва да се избиват помежду си.

— Така е, но ми се струва, че вие сте от хората, които превръщат критиката, дори най-незначителната, в повод за същинска вендета.

— Започвам да губя интерес към този разговор — отвърна Джерико и започна да мести някакви документи по бюрото си.

— И когато баща ми не се е съгласил с вас, вие сте приели това като голяма обида. Вероятно е казал мнението си право в очите ви и сте чули неща, които сте сметнали за непростими. Затова предвид отмъстителната ви природа сте изпитали задоволство да му причините страдание, макар той да не е имал представа за неговия източник.

Джерико остави документите и го погледна хладнокръвно.

— Позволявам си да ви напомня, че не аз съм чудовището, а Роджърс. Той е убиецът, не аз.

— Но все пак вие сте го създали — продължи невъзмутимо Робърт. — И също носите отговорност, макар че едва ли споделяте мнението ми. Но да ни оставите в пълно неведение? Без дори да подхвърлите на семейството, на моето семейство, информация къде да я открием?

— Никога не ми е хрумвало — призна откровено Джерико.

— Да, предполагам.

— Просто си вършех работата.

— Работата ви е да крадете секретна информация от правителството и да я продавате на чужди агенти за собствена облага.

Тя поклати уморено глава.

— Пак започна да ме отегчаваш, Робърт. Има ли някакви доказателства или свидетели?

— Имаше. Но и двамата са мъртви. Не се съмнявам, че вие сте причината за смъртта на единия, Джош Куентин.

— Ще отдам тези неуместни обвинения на нестабилното ти емоционално състояние. Но продължиш ли с тези приказки, ще оттегля съгласието си брат ти да се измъкне невредим. Надявам се, че съм ясна.

— Нямам какво повече да кажа.

— Чудесно. А Роджърс? Кога мога да го очаквам?

— Скоро. Много скоро.

Пулър бе забил поглед в земята пред себе си. До него бе застанал брат му. Нокс бе няколко метра по-назад, а зад гърба й стоеше Пол Роджърс.

Намираха се на петдесетина километра от Уилямсбърг, на отклонението за Ричмънд от магистрала 64, по което почти не минаваха автомобили. Пред тях се издигаше огромно дърво. Преди трийсет години трябваше да е било крехка фиданка. Земята от северната му страна бе леко хлътнала.

Не бяха дошли сами. Придружаваше ги екип от съдебномедицински експерти.

Мъж, на чието яке пишеше ОКР, пристъпи към Пулър и попита:

— Готови ли сте да започваме?

— Действайте — отвърна лаконично Пулър.

Екипът огради мястото и започна да копае. Малко преди да стигнат два метра дълбочина, откриха онова, което търсеха. Спуснаха въжета в дупката. В нея влязоха мъже в защитни костюми. Завързаха с въжетата ковчега, който бяха открили долу. Един от тях даде заповед и колегите им горе започнаха да дърпат.

След малко ковчегът се озова на повърхността. Метален и покрит с петна. Едната му страна бе хлътнала, но иначе изглеждаше напълно здрав. Капакът си беше на мястото и не се виждаше какво има вътре, за което Пулър мълчаливо благодари на съдбата.