Дэвид Балдаччи - Ничия земя

— Напротив.

После тя кимна на Блеър. Генералът и военните полицаи отведоха окования Роджърс.

Миг по-късно телефонът на Пулър завибрира. Беше съобщение. От Клеър Джерико.

> Много съжалявам за майка ти.

Пулър запрати телефона в отсрещната стена.

Аутопсията потвърди, че останките принадлежат на Джаки Пулър. Патоанатомът заключи, че причината за смъртта е силен удар по главата, а това отговаряше на думите на Джерико, че един от охранителите е ударил Джаки с приклад по главата.

Останките й бяха предадени на братята Пулър и те се заеха с организиране на погребението. Чудеха се дали да кажат на баща си и да го вземат на траурната церемония, ако това изобщо бе възможно. Решиха да го посетят и да видят в какво състояние е.

Коридорът бе потънал в тишина. Колкото повече време минаваше от настаняването на Пулър-старши тук, толкова по-редки ставаха изблиците му.

Влязоха в стаята и го завариха в леглото. Над одеялото му се подаваше само ореол от бели коси. Двамата братя се спогледаха, преди да застанат от двете страни на леглото.

— Татко? — каза Робърт.

Възрастният мъж не помръдна.

— Татко, става въпрос за мама — добави Пулър.

Сега баща им примигна, отвори очи и бавно обърна глава първо към Робърт, после към Джон. Робърт седна на стола, хвана голямата възлеста длан на баща си и я стисна силно.

— Намерихме я. Намерихме мама.

Пулър-старши замига бързо.

— Тя не ни е напуснала, татко — каза Пулър. — Тя… тя е била убита от… непознат. Преди трийсет години.

Баща им примигна отново и се обърна към тях. Робърт и Пулър видяха сълзите, които започнаха да се събират в ъгълчетата на очите му.

— Ще я погребем, татко — каза Робърт. — Ще я погребем във Форт Монро. Ние… — Той погледна брат си. — Ние искаме да те попитаме дали ще дойдеш, ако си в състояние…

Сълзите потекоха по лицето на стареца.

Робърт извади нещо от джоба си. Беше стар касетофон.

— Какво е това? — попита Пулър.

Брат му остави касетофона на нощното шкафче и го включи. Миг по-късно в стаята прозвуча женски глас, който пееше.

— Това е мама! — възкликна Пулър. — Откъде го взе?

— От Луси Бристоу. Направила е записа преди много години, когато мама е пеела в църковния хор.

Двамата се обърнаха и видяха баща си да протяга ръка и да докосва касетофона. Очите му бяха пълни със сълзи, но на лицето му трептеше усмивка.

— Джаки — промълви Пулър-старши.

Погребението беше два дни по-късно. Беше прекрасен слънчев ден във Форт Монро. Откъм океана духаше свеж бриз. Небето бе прорязано от следите, оставени от изтребителите, излетели от близката военновъздушна база.

И тримата мъже от семейство Пулър бяха облечени в парадни униформи. Трите звезди на генерала блестяха на яркото слънце. Службата се провеждаше в католическата църква, която Джаки бе посещавала и в която бе помагала като доброволка. Отец Руни бе дошъл специално, за да отслужи заупокойната литургия.

Армията бе предложила да изпрати гвардейци, които да присъстват на погребението. И тримата не желаеха такива официалности. Пулър бе отклонил предложението съвсем любезно, но в същото време категорично.

Ковчегът бе поставен с лице към олтара, както изискваше католическата традиция. Само ако покойникът бе свещеник, той биваше обърнат с лице към паството, както бе правил приживе.

Отец Руни произнесе прочувствено слово за Джаки Пулър, за всичко онова, което бе направила, и за всичко онова, което бе означавала за толкова много хора, най-вече за синовете си и съпруга си.

Пулър огледа църквата, която бе посещавал като малък. Забеляза една възрастна дама, която стискаше молитвената си броеница. И тогава се сети.

Облечена с най-хубавите си дрехи. Като за църква.

И той прошепна:

— Като за църква.

Очевидно чул думите му, Робърт се обърна към него и попита:

— Какво?

— Мама е идвала тук онази вечер. Идвала е да се помоли, преди да отиде при Бристоу, който й е позвънил. Искала е да потърси Божията помощ как да постъпи. — И добави: — Може би не само с Бристоу, но и с татко.

Когато службата приключи, отец Руни отиде бавно при тримата мъже и изрази съболезнованията си на всеки от тях. Пулър-старши стисна десницата му толкова силно, че пасторът трепна от болка, но дръпна ръката си едва след като старият воин отпусна хватката.

Двамата братя понесоха ковчега с тленните останки на майка си. Лицата им се обливаха в сълзи по целия път до гроба. Днес те не бяха корави войници. Бяха опечалени синове.