Така минаваха дните му. Роджърс ги отброяваше наум, както бе правил и в затвора.
Осем дни. Девет. Десет. Две седмици.
Чудеше се какво възнамеряват да правят с него. Да го убият? Да му направят аутопсия? И после да го кремират? Това му се струваше най-вероятно.
Охраната му несъмнено бе уведомена, че той е сериен убиец, че е извършил държавна измяна и прочие. Затова надзирателите му не изпитваха никакво съчувствие към него. Не че той се нуждаеше от такова.
Веднъж се появи човек с лекарска чанта. Тогава един от надзирателите го напръска с нещо, за което Роджърс предположи, че е същият газ, който Джерико бе използвала срещу него. Отново се строполи безчувствен на пода.
По-късно, когато дойде на себе си, видя превръзките на ръцете и краката си. Когато погледна под тях, видя разрези и шевове. Явно бяха взели парчета от плътта му. Сигурно за някакви анализи.
Правят изследвания на този изрод.
А Роджърс чакаше. Чакаше подходящия момент. Хранеше се, пиеше вода, използваше тоалетната, къпеше се с маркуча. Заспиваше и се събуждаше. Заспиваше и се събуждаше. Да, чакаше подходящия момент. Търпението му, както бе показвал неведнъж, беше безкрайно.
Един ден се появи някакъв посетител, любезен и делови мъж на средна възраст с куфарче в ръка. Разговаряха през решетките, след като непознатият бе наредил на надзирателите да отстъпят назад.
Роджърс го бе изслушал внимателно. Мъжът бе приключил срещата с думите:
— Желая ви късмет.
— Нещата никога не опират само до късмета, нали? — бе отвърнал Роджърс.
Накрая, след още пет дни, удари неговият час.
— Ще те местим — каза старши надзирателят.
— Защо?
Онзи не си направи труда да му отговори.
Роджърс видя флакона миг преди надзирателят да го напръска с газ в лицето. Строполи се мигом на пода. Вдигнаха го и го отнесоха до военния камион, натовариха го и го завързаха с каиши за пода. Заедно с него отзад се качиха шестима охранители, които оставиха оръжията в скута си.
Потеглиха. Пътят им минаваше по малки селски пътища, след което излязоха на магистралата и камионът увеличи скоростта. Стигнаха до някакъв мост.
Един от охранителите отметна брезента и надзърна навън.
— Господи, колко е красиво? Нищо не може да се сравни с гледката на мост над водата в звездна вечер.
Секунда по-късно Роджърс разкъса каишите.
— По дяволите! — възкликна най-близкият охранител.
Посегна към оръжието си, но Роджърс го изпревари и го запрати към съседа му. И двамата се проснаха на пода на камиона.
Друг охранител успя да стреля, но пропусна. Не получи втори шанс. Роджърс го сграбчи за рамото и го използва като оръжие срещу останалите трима. В резултат на сблъсъка те изгубиха равновесие и се удариха силно в страничния капак на каросерията.
Роджърс отметна брезента и се огледа. Беше тъмно. Зад тях се виждаха светлини на автомобили. Погледна надясно и видя парапета на моста. Погледна отсрещния бряг и разпозна военноморската база „Норфък“, което означаваше, че Форт Монро е съвсем наблизо.
Присви колене и скочи надясно. Прелетя над бетонния парапет и се приготви да се гмурне в канала. Нямаше представа на каква височина се издига мостът, но разстоянието не бе никак малко. Роджърс изопна тяло, протегна ръце напред и се вряза във водната повърхност. Гмурна се, спря потъването си и изплува. Остана над водата едва няколко секунди, преди да се гмурне отново.
Охранителите се бяха съвзели от изненадата и го обстрелваха от моста. Куршумите обсипваха канала, но от това разстояние трудно можеха да улучат целта си в тъмнината. Можеха да разчитат само на късмет, ала тази нощ той не бе на тяхна страна. Но, както бе казал Роджърс на непознатия си посетител, нещата никога не опираха само до късмет. Флаконът, с който го бяха напръскали, съдържаше само кислород. А коментарът на онзи охранител за моста бе сигнал за действие. Останалото зависеше от самия Роджърс.
Но малко късмет винаги е от полза.
Заплува към брега с мощни загребвания. Каналът не бе много широк. Щяха да изпратят войници, които да покрият колкото се може по-голяма част от бреговете му.
Роджърс обаче бе тренирал в продължение на години и голяма част от тези тренировки бяха свързани с плуване. Забеляза няколко места, където да излезе на сушата, места, за чието съществуване малцина подозираха. Насочи се към едно от тях и не след дълго доплува до него. Беше изолирано и обрасло с храсти. Когато Роджърс излезе на брега, единствената му компания бяха дребните горски животинки, които се разбягаха при появата му.
Читать дальше