Дэвид Балдаччи - Ничия земя

Присъстваха много приятели и познати на семейството, включително Стан Демирджиян, който козирува на генерал-лейтенант Пулър, а след това не се отдели от него и го подкрепяше при нужда. Тук бяха и Карол Пауърс и семейството й, пенсионираният агент от ОКР Винсънт Диренцо и адвокатката Шайрин Кърк. Луси Бристоу, при чийто съпруг бе отивала Джаки онази вечер, също поднесе своите съболезнования. Старият воин като че ли я позна, защото й кимна.

Пулър намираше за особено красноречив факта, че нито един високопоставен служител на Пентагона не бе дошъл на погребението. Явно генералите смятаха, че присъствието им тук може да се превърне в пречка за техните кариери.

Докато отец Руни извършваше опелото край самия гроб, Нокс, която стоеше до Пулър, облечена в семпла черна рокля, хвана ръката му. Когато я стисна леко, той отвърна на жеста й.

Службата приключи и синовете качиха баща си в микробуса, с който бяха дошли. Към тях пристъпи Стан Демирджиян и каза тихо:

— Винаги съм знаел, че баща ви е невинен. Винаги.

— Благодаря, господин Демирджиян — отвърна Робърт. — Това означава много за нас.

— И макар да разбирам защо Линда написа онова писмо, не смятам, че трябваше да го изпраща на армията. Човек не бива да постъпва така, като изхожда единствено от чувствата си, без да разполага с никакви факти в подкрепа на обвиненията си.

Робърт и Джон стиснаха ръката му, а Демирджиян изкозирува отсечено и се отдалечи.

След като той си тръгна, Пулър извади нещо от джоба си.

— Като стана въпрос за писма…

— Какво е това? — попита Робърт.

— Писмото на Линда Демирджиян. Тед Хъл ми го изпрати.

— Какво ще правиш с него?

Пулър извади още нещо от джоба си и вдигна ръка.

— Взех това. — Беше запалка. — Ще приемеш ли тази чест?

Пулър хвана листа хартия за единия край, докато Робърт взе запалката и го запали от другия. Пулър държа горящото писмо до последния момент. Когато пламъците опариха пръстите му, той го пусна. Хартията полетя във въздуха, продължавайки да гори, и накрая се превърна в пепел, която вятърът разнесе.

— Наистина ли няма начин, Боби? — попита Пулър.

— Шарпантие е изчезнал безследно. Майърс и Куентин са мъртви. Официалното заключение е, че застреляният старец е Крис Балард. Не се съмнявам, че разполагат и със съответните документи в подкрепа на това твърдение, макар добре да знаем, че не е вярно.

— А секретната информация, която са продавали? Ако някой се порови там…

— Никой няма да се порови, Джон. Постави се на мястото на Пентагона. Излезе ли истината на бял свят, ще злепостави много хора в министерството. И може да върне някои изследвания в областта на отбраната с десетилетия назад. Да съсипе репутацията на мнозина, да ги лиши дори от звездите на пагоните им. Не казвам, че шефовете са доволни от случилото се. Казвам само, че никой няма да доведе това разследване докрай. А дори някой да се захване със случая, Джерико ще разполага с достатъчно време да се отърве от всички улики.

— Значи това е краят, така ли?

— Да, точно така.

Пулър видя Нокс да идва към тях.

— С нас ли ще се върнеш? — попита я той.

Тя поклати глава.

— Трябва да свърша нещо.

— Някакви новини от Роджърс?

— Не. Нямам представа какво правят с него. Може да го пратят в Гуантанамо и да забравят за съществуването му.

— Това е несправедливо! — каза Пулър.

Нокс погледна Робърт, преди да отговори.

— Това е… това е животът.

Тя целуна Пулър, прегърна Робърт, обърна се и си тръгна.

— Всичко наред ли е между вас? — попита Робърт.

Пулър я изпрати с поглед и изчака тя да се отдалечи, преди да отговори:

— Не знам.

Пол Роджърс огледа килията, в която го бяха затворили. Приличаше на онази, в която бе прекарал последните десет години. Разликата се състоеше само в това, че сега той беше единственият затворник в цялата сграда. Бяха го докарали през нощта, но бе видял съвсем ясно, че това е военно съоръжение, което не е проектирано за затворници. Имаше обаче изолирана зона, която се охраняваше строго, и той се намираше в нея.

Решетките го заобикаляха от всички страни, което позволяваше на надзирателите да го наблюдават денонощно.

В килията имаше тоалетна и маркуч, който служеше за душ. Подаваха му храната през вратата, пред погледите на половин дузина надзиратели с насочени оръжия.

Имаше удобно легло. И нищо друго.

Роджърс лежеше на него ден след ден. Когато болката го връхлиташе и го принуждаваше да падне на колене и да се гърчи в агония, надзирателите стояха и наблюдаваха. Роджърс предполагаше, че получените заповеди им забраняват да се намесват. А те следваха получените заповеди. Когато повръщаше, което се случваше често, те му подаваха кърпи през решетките, за да почисти себе си и килията.