Дэвид Балдаччи - Ничия земя

Вратата се отвори и Майърс се появи на прага, загърната в хавлиена кърпа. Щом го видя, тя отскочи назад и изпищя. Той не каза нищо, не направи нищо. Когато го позна, Майърс спря да пищи и се взря изумено в него.

— Пол? Какво правиш тук? — Погледът й попадна върху пистолета и тя отстъпи назад. — Как изобщо разбра за това място?

— Проследих някого до тук.

— Защо?

— Защото търсех информация.

— Информация? За какво?

— За мен.

— Не разбирам.

— Къде е Джош Куентин? Тази къща негова ли е?

— Не. Това е моят дом. Той само отсяда тук понякога.

— А Сюзан Дейвис отсяда с него.

Лицето й помръкна.

— Какво искаш да кажеш?

— Познаваш ли Сюзан?

Тя кимна безмълвно.

— Дойдоха тук да се чукат. Направиха го доста енергично.

По лицето на Майърс не трепна мускулче. Тя продължаваше да се взира в Роджърс.

— Трябва да намеря Куентин. Къде е той?

— Нямам представа. Но защо ти е?

— Той познава един човек, когото трябва да намеря.

— Кого?

— Куентин работи за Аталанта Труп. Знаеш ли това?

— Може да съм го чувала… ако го е споменавал.

Роджърс пристъпи към нея. Тя се дръпна назад. Той потри тила си в опит да прогони болката, която се надигаше там. Това започваше да му създава неудобства.

— Не знам какво очакваш да кажа — продължи Майърс. — Ти нахлу в дома ми, Пол. Мога да повикам полиция. Но няма да го направя, ако си тръгнеш веднага. Сигурно си объркан от случилото се в бара. Аз още не съм дошла на себе си… И нямам представа защо онези хора нападнаха заведението.

— Дойдоха, за да ме убият.

Майърс зяпна и впери поглед в него.

— Откъде знаеш?

— Знам.

— Но защо някой ще иска да те убива?

— Защото аз съм това, което съм, а тя е това, което е.

— Коя е тя?

— Клеър Джерико.

Роджърс се взираше изпитателно в Майърс в очакване на реакция и тя не го разочарова.

— Значи я познаваш?

— Тя работи с Джош. Нея ли искаш да откриеш?

Той кимна.

— Защо?

— Тя ме направи.

— Моля?

Вместо отговор Роджърс повдигна ризата си. Когато Майърс видя белезите, отстъпи още една крачка назад и гърбът й опря в стената.

— О, господи! Това… О, господи!

— Тя ме направи — повтори Роджърс.

Майърс изглеждаше разстроена.

— Съжалявам, Пол. Аз…

— Можеш да ми помогнеш — прекъсна я той.

— Как?

— Можеш да ми помогнеш да я пипна.

— По какъв начин? — простена тя.

— Посредством Куентин.

— Нямам представа как.

— Трябва само да открия Джерико. После поемам нещата в свои ръце.

— Виж какво… — замоли го Майърс. — Не искам да се замесвам…

Роджърс я хвана за рамото.

— Вече си замесена. А сега се стегни и му позвъни. Кажи му, че искаш да се срещнете. Тук.

— И каква причина да изтъкна?

— Ще оставя това на твоето въображение. Измисли добра причина. Ще те държа под око, докато говориш с него.

— Ами ако не дойде?

Той стисна рамото й достатъчно силно, за да я накара да подскочи.

— Моли се на Господ да дойде. Защото и времето, и търпението ми са на привършване.

Клик, клик, клик.

Докато Робърт Пулър търсеше информация, брат му правеше същото. Седеше в мотелската си стая и тракаше по клавиатурата на лаптопа си. Отдавна бе изгубил представа за времето.

Нокс бе заспала на леглото.

Пулър не беше уморен. Беше гневен. А когато се гневеше, работеше два пъти по-упорито. В момента правеше нещо, което трябваше да направи много по-рано. Да провери дали във Форт Монро се е случило нещо необичайно по времето, когато е изчезнала майка му. Каквото и да е, стига да би могло да е свързано с изчезването.

А може и да не се бе случило нищо. Но той нямаше да изпусне нито една възможност.

За целта проверяваше всяко по-необичайно събитие, а те не бяха много, докато погледът му не се спря върху едно име. Провери датата. Провери и мястото.

А после провери отново името. И другото, споменато редом с него.

По дяволите! Затова ли не е казала нищо?

Затвори очи и се върна към нощта, в която бе изчезнала майка му. Сбърчи чело, докато се опитваше да си спомни нещо. Беше им приготвила вечеря. Беше облечена като за излизане. Влезе в спалнята, за да вземе нещо, и той я последва.

Тя не подозираше за присъствието му. Спря пред скрина. Пръстите й докоснаха рамката на някаква снимка. Взе я и я погледна. После я остави.

Но Пулър бе видял достатъчно. Отвори очи и изруга тихо. Тогава не бе задал очевидния въпрос, защото не бе сметнал за нужно, а и бе решил да прояви такт.