Майкл Коннелли - Късното шоу

Последно се погрижиха за трите намерени пистолета. Всички огнестрелни оръжия се съхраняваха в специални кутии и метални каси в склада за доказателства. Балард остави Комптън в стаята на детективите и отиде до склада. Задумка по вратата на стаята за съхранение на оръжия и шумът привлече вниманието на лейтенант Мънро, който дойде по коридора и надникна.

— Балард, отлична работа тази нощ.

— Благодаря, лейтенант.

— Колко могат да му лепнат?

— Имам осем кредитни карти на различни имена и шест от тях се свързват с шест случая досега. Предполагам, всички те ще се окажат ограбени.

— А пистолетите?

— Единият е обявен за откраднат в Далас, преди две години. Поискахме подробности от администрацията по огнестрелните оръжия и се надяваме да ги получим следващата седмица.

— Развилнял се крадец, а? Капитанът ще се зарадва.

— Капитанът не се радва на мен, така че е без значение.

— Радва се на всеки, който разчиства случаите и маха боклука от улиците. Странното е, че този тип, Нетълс, отказа обезопасената стая.

Мънро имаше предвид, че Нетълс на практика е отрекъл да е наркоман и не е приел да бъде затворен в килия с меко тапицирани стени за задържани, които страдат от абстиненция. Това беше странно, защото повечето кражби бяха мотивирани от нужда от пари за набавяне на наркотици. Нетълс може би беше различен. През краткото време, докато го арестуваха, Балард не беше видяла физически признаци за наркомания.

— Събирал е пари за нещо — отбеляза тя. — В джоба му имаше две хиляди и шестстотин долара. В пикапа намерих още хиляда, заедно с квитанции от заложни къщи. Крадял е кредитните карти, поръчвал е стоки онлайн, преди сметките да бъдат блокирани, после ги е залагал за пари в брой.

— Кои заложни къщи?

— Много са. Действал е в широк периметър, за да не го засечем. Мистерията е, че в стаята или пикапа не открихме лаптоп.

— Вероятно е ходил в офис центрове или е наемал компютри.

— Може би. А може да е имал съучастник. В понеделник от „Кражби“ ще проверят дали е така.

Мънро кимна. Последва неловка пауза. Балард знаеше, че той има да каже още нещо, и беше почти сигурна какво е.

— Е? — подхвърли тя. — Смити накисна ли ме?

— Спомена нещо за тактика, да — отговори Мънро. — Но това не ме интересува. Докато съм на смяна, ако имаш резултати, всичко е наред.

— Благодаря, лейтенант.

— Това не значи обаче, че не се тревожа за теб.

— Виж, лейтенант, това беше най-добрият начин да пипнем онзи симпатяга. Дори сега, ако трябваше да го направя пак, щях да постъпя по същия начин — да го накарам да излезе от стаята. Само щях да си сложа якето и предпазната жилетка, за да не се гневи Смити чак толкова.

— Успокой се, Балард. Понякога си като настръхнала котка. Смити не се гневи, разбираш ли? Просто иска новобранецът му да се научи как трябва да се правят тези неща.

— Все едно. Спомена, че няма да ме докладваш.

— Да, няма. Освен това казах на Смити, че ще поговоря с теб, и го направих. Това е. Вземи си урок, Балард.

Тя не отговори веднага. Виждаше, че лейтенантът чака някакво потвърждение от нея, за да приключи въпроса, но й беше трудно да се примири, след като знаеше, че не е сгрешила.

— Добре, така да бъде — каза най-накрая.

— Добре.

Мънро изчезна в кабинета си, а Балард се върна в стаята на детективите. Смяната й беше свършила и тя съжаляваше, че тази нощ не бе успяла да работи по побоя над Рамона Рамон. Усещаше умората в костите си и знаеше, че преди да обмисли следващите си ходове спрямо Томас Трент, трябва да поспи.

Комптън все още беше в стаята на детективите и я чакаше.

— Да тръгваме — каза тя.

— Къде? — попита той.

— При теб.

Балард сънуваше. Дългата коса и буйната брада на баща й се носеха свободно около главата му.

Очите му бяха отворени. Водата беше топла. На устните му се оформи мехур и се издигна към неясната светлина горе.

Тя отвори очи.

Комптън седеше на ръба на леглото и бе сложил длан на рамото й. Поклащаше я леко, за да я събуди. Косата му беше мокра от душа, но иначе беше напълно облечен.

— Рене, трябва да тръгвам.

— Какво? — учуди се тя. — Колко е часът?

Помъчи се да се отърси от съня.

— Единайсет без двайсет — отговори Комптън. — Можеш да останеш да се наспиш. Просто исках да ти кажа, че излизам. Трябва да взема момчетата.

— Добре — отвърна тя.

Обърна се по гръб и се загледа в тавана. Още не успяваше да се ориентира. Разтри очи с дланите си. Спомни си, че бяха дошли с неговата кола. Ванът й все още беше паркиран в управлението.