Майкл Коннелли: Късното шоу

В чест на сержант Стив Оуен,

Департамент на областния шериф,

Лос Анджелис.

Екзекутиран, прострелян през значката,

на 5 октомври 2016 г.

Героите и събитията в тази книга са измислени. Всякаква прилика с реални хора, живи или мъртви, е съвпадение и не е търсена от автора.

Балард и Дженкинс спряха пред къщата на „Ел Центро“ малко преди полунощ. Първото обаждане за смяната. Край бордюра вече беше спряла патрулна кола и Балард разпозна двамата униформени, застанали на предната веранда на къщата пред сивокоса жена по хавлия за баня. Джон Стенли беше старшият водещ офицер на смяната — „босът“ на улицата, — а партньорът му беше Джейкъб Рос.

— Мисля, че тази е за теб — подхвърли Дженкинс. След две години партниране бяха установили, че Балард се справя по-добре от двамата с жертвите жени. Не че Дженкинс беше чудовище, но Балард някак усещаше по-добре емоциите им и реагираше по-адекватно. Противоположното беше вярно, когато попадаха на жертви мъже.

— Ясно — отвърна Балард.

Слязоха от колата и тръгнаха към осветената веранда. Балард държеше радиостанцията си. Качиха се по трите стъпала и Стенли ги представи на жената. Казваше се Лесли Ан Лантана, на седемдесет и четири. Балард не смяташе, че тук ще имат много работа. Повечето грабежи приключваха с доклад, може би обаждане да дойде колата на криминалистите, за да вземат отпечатъци, ако имат късмет и забележат признаци крадецът да е докосвал някоя повърхност, от която е възможно да се свалят годни отпечатъци.

— Мисис Лантана е получила тази вечер имейл, който я предупреждава за измама. Пише, че някой е опитал да плати за покупка от Амазон с нейната кредитна карта — каза Стенли.

— Но не сте били вие — каза Балард очевидното и погледна мисис Лантана.

— Не. Пазя тази карта само за спешни случаи и никога не я използвам онлайн — отвърна Лантана. — Заради това са засекли плащането. В Амазон плащам с друга карта.

— Добре. — Балард кимна. — Свързахте ли се с компанията, издала кредитната карта?

— Първо отидох да проверя дали картата е тук, или съм я изгубила, обаче портмонето ми липсваше от чантата. Откраднато е.

— Някаква идея къде или кога може да е било откраднато?

— Вчера пазарувах в „Ралф“, така че знам, че портмонето ми беше у мен. След като се прибрах, повече не съм излизала.

— С кредитна карта ли платихте?

— Не. В брой. В „Ралф“ винаги плащам в брой. Там обаче извадих картата от „Ралф“, за да ми направят отстъпките.

— Мислите ли, че може да сте забравили портмонето в магазина? Може би на касата, когато сте извадили картата?

— Не, не мисля. Много внимавам с нещата си. С портмонето и чантата най-много. И не съм склеротичка.

— Нямах това предвид, мила. Просто задавам въпроси.

Балард промени посоката, макар изобщо да не беше сигурна, че Лантана не е забравила портмонето си в „Ралф“, откъдето би могъл да го вземе всеки.

— Кой живее тук с вас?

— Никой — отвърна Лантана. — Само Космо, кучето ми.

— След като се върнахте от „Ралф“ вчера, някой чукал ли е на вратата ви и влизал ли е в къщата?

— Не, никой.

— И не са ви посещавали приятели или роднини?

— Не са, но и да бяха, нямаше да ми вземат портмонето, нали?

— Разбира се. Не искам да твърдя друго. Просто трябва да си създам представа дали някой е идвал и имало ли е някакво движение. Значи сте си били у дома през цялото време, след като се върнахте от „Ралф“?

— Да, бях си у дома.

— Ами Космо? Разхождате ли го?

— Разбира се. Два пъти всеки ден. Обаче заключвам къщата и не се отдалечавам много. Той е старо куче, а и аз не се подмладявам с времето.

Балард се усмихна съчувствено.

— По едно и също време ли се разхождате всеки ден?

— Да, имаме си дневен режим. Така е по-добре за Космо.

— Колко дълго се разхождате?

— Половин час сутрин обикновено, малко по-дълго следобед. Зависи как се чувстваме.

Балард кимна. Беше наясно, че за един крадец, който е решил да проучи района, е достатъчно да види жената, която си разхожда кучето, и да я проследи до дома й. След това може да наблюдава, за да разбере дали живее сама, и да се върне на следващия ден, когато я види отново да излиза на разходка. Повечето хора не си дават сметка, че най-обикновените им действия от ежедневието ги правят уязвими за хищниците. Един опитен крадец може да влезе и да излезе от „обект“ за десет минути, максимум.