Майкл Коннелли - Късното шоу

— Как се казваш?

— Ирфан.

— Къде си, Ирфан?

— В смисъл?

— Къде си? В Мумбай? В Делхи? Къде?

— В Мумбай съм, да.

— Заради това не даваш пет пари. Защото този тип няма да влезе в твоята къща в Мумбай, за да ти задигне портфейла. Много благодаря.

Върна се в кухнята и прекъсна разговора, преди безпредметният шеф да може да отговори, после се обърна към партньора си:

— Добре, да се връщаме в Кошарата. Ще напишем доклада и ще го оставим на масата с кражбите. Да тръгваме.

Не стигнаха до управлението, за да напишат доклада за кражбата у Лантана. Обади се шефът на смяната и ги отклони към презвитерианския медицински център „Холивуд“ — трябваше да проверят сигнал за нападение. Балард паркира на място за линейки, но остави светлините на предната решетка на колата запалени. После с Дженкинс минаха през автоматичната врата на спешното отделение. Балард отбеляза времето — за доклада, който щеше да пише по-късно. Според часовника над приемното гише в чакалнята на спешното часът беше 12:41.

Там чакаше униформен стажант полицай с пребледняло като на вампир лице. Балард му кимна и той дойде при тях, за да им каже какво се е случило. Беше съвсем млад, без никакви нашивки, съвсем нов в полицията и Балард нямаше как да знае името му.

— Намерихме я в един парцел на „Санта Моника“, близо до „Хайленд“ — каза младокът. — Приличаше на захвърлена, а този, който я е захвърлил, вероятно я е мислел за мъртва. Обаче не беше и се събуди, дойде в полусъзнание за минута-две. Някой я беше обработил сериозно. Един от парамедиците смята, че може да има фрактура на черепа. Сега е там, отзад. Моят обучаващ офицер също е там.

Нападението можеше да се окаже отвличане и това повиши интереса на Балард. Погледна значката на униформения стажант и видя, че името му е Тейлър.

— Тейлър, аз съм Балард — представи се тя, — а това е детектив Дженкинс, също обитател на мрака. Как попадна в Голямата шестица?

— Всъщност това е първото ми дежурство — отговори Тейлър.

— Направо от академията? Е, добре дошъл. В Шестицата ще се забавляваш повече, отколкото навсякъде другаде. Кой те обучава?

— Полицай Смит, мадам.

— Виж, не съм майка ти. Не ме наричай „мадам“.

— Извинявам се, мадам, аз…

— При Смити си в добри ръце. Бива го. Успяхте ли да идентифицирате жертвата?

— Не. Нямаше чанта или друго, обаче опитахме да говорим с нея, докато дойдат парамедиците. Идваше в съзнание на пресекулки, не й се разбираше какво говори. Стори ми се, каза, че се казвала Рамона.

— Нещо друго каза ли?

— Да. Каза „обърнатата къща“.

— Обърната къща?

— Това каза. Офицер Смит я попита дали познава нападателя, тя отговори, че не го познава. Попитахме къде са я нападнали и тя отговори „в обърнатата къща“. Не й се разбираше много какво иска да каже.

Балард кимна и за момент се замисли какво би могло да означава това.

— Добре. Ще отидем отзад, за да видим какво се е случило.

Кимна на Дженкинс и тръгна към вратата, която водеше към вътрешността на спешното отделение и приемните секции. Беше облечена с въгленосив костюм на тебеширенобели ивици. Беше убедена, че формалното облекло отива добре на светлокафявата й кожа и изрусените от слънцето кичури в косата й и й придава авторитет, който компенсира дребния й ръст. Дръпна сакото си достатъчно назад, за да може сестрата зад гишето в приемната да види значката на колана й и да отвори автоматичната врата.

Приемният център се състоеше от шест преградени със завеси пункта за оценка на състоянието и начална терапия на пациенти. Лекари, медицински сестри и лаборанти се движеха около нещо като команден или координационен пулт в средата на помещението. Беше организиран хаос — всеки имаше да свърши конкретна работа и сякаш някаква невидима ръка дирижираше действията им. Имаше много работа, но в презвитериански медицински център „Холивуд“ всяка нощ беше така.

Пред преграда 4 стоеше друг униформен полицай, така че Балард и Дженкинс тръгнаха направо към него. На ръкавите му имаше три нашивки — петнайсет години в отдела — и Балард го познаваше добре.

— Смити, вътре ли е докторът? — попита Балард.

Полицай Мелвин Смит вдигна очи от телефона си, на който набираше съобщение.

— Балард, Дженкинс, как е положението? — попита и добави: — Не. Сама е. Ще я качат горе, в операционната. Счупен череп, мозъкът отича. Трябва да й отворят главата, за да спадне налягането.

— Чувството ми е познато. — Дженкинс поклати глава.